Алисън Ноел - Вечна

И разбирам, че съм чакала прекалено дълго.

Слизам долу да потърся сладолед във фризера. Не съм убедена, че един голям ванилов „Бос“ с бадеми ще излекува разбитото ми сърце, но се надявам поне да го утеши. С едната ръка изваждам кутията, с другата грабвам лъжица от сушилката. Но всичко полита към пода, когато чувам зад себе си познатия глас:

— Колко трогателно, Евър! Просто ще ме разплачеш.

Поглеждам към сладоледа, после вдигам бавно очи и виждам кръстосаните крака на Дрина, изящните ръце и безукорния й тоалет — една прекрасна лейди, седнала на масата за закуска в дома ми.

— Колко беше сладка, докато викаше Деймън. И онази любовна сцена, която преживя наум! — засмива се тя, но погледът й е студен като лед. — О, да, все още мога да виждам какво става в главата ти, малката. Колкото до твоя щит, съжалявам, че трябва да го чуеш, но той е по-тънък и от Плащаницата на Исус в Торино. — Клати глава в престорено съчувствие, после става сериозна: — Много добре знаеш, че не мога да позволя това да се случи. Както вече си разбрала, моята работа е да те унищожавам и за твоя изненада все още мога.

Слушам я и се старая да дишам бавно и дълбоко, за да прочистя ума си от всички изобличаващи мисли, защото знам, че ще ги използва срещу мен. Но да се опитваш да прочистиш мислите си, е като да кажеш на някого да не мисли за слонове. Още не си го изрекъл и главата му се изпълва с мисли за тях.

— Слонове? Наистина ли? — изпъшква тя и надава нисък страховит звук, от който настръхвам. — Боже мой, така и не мога да си обясня какво вижда той в теб!

Оглежда ме от глава до пети и гърчи устни от отвращение.

— Със сигурност не е интелектът ти, нито остроумието, защото досега не съм получила нито едно доказателство за наличието им. Ами представата ти за истинска любовна сцена? Колко наивно! Като във филмите на „Дисни“ или сериалите по семейния канал. Наивно и убийствено скучно. Наистина, Евър, трябва ли да ти напомням, че Деймън има вековен опит, преживял е и сексуалната революция през шейсетте на миналия век.

Поглежда ме с укор и клати глава в смисъл: „Безнадеждна си“.

Най-после намирам сили да отворя уста и казвам пресипнало, сякаш не съм говорила една седмица:

— Ако търсиш Деймън, той не е тук.

Дрина вдига подигравателно вежди.

— Бъди спокойна, знам къде е Деймън. Винаги знам къде е. Нали това ми е работата?

. — Значи си професионален шпионин?

Стисвам устни и чакам реакцията й. Знам, че не бива да я ядосвам, но в края на краищата имам ли нещо за губене? Каквото и да направя, тя ще ме убие. Нали затова е дошла?

Дрина прави пренебрежителна гримаса, протяга ръка напред и оглежда съвършения си маникюр.

— Едва ли — измърморва небрежно.

— При положение, че си избрала да правиш това през последните триста години, логично е човек да си помисли…

— Ако искаш да знаеш, са повече от шестстотин години, гадно малко тролче — пронизва ме с поглед тя.

Шестстотин години? Да не би да се шегува?

Дрина става и слага ръце на кръста си.

— Вие смъртните! Толкова сте глупави, толкова предвидими и скучни, толкова… обикновени ! И въпреки очевидните дефекти, ти винаги успяваш да развълнуваш Деймън, да събудиш мъжкото му благородство, да го вдъхновиш да се бори за правдата, да служи на човечеството, да нахрани гладните, да спаси китовете, да работи за рециклирането на боклука и за световния мир. Да каже не на алкохола, цигарите и наркотиците, на манията за харчене и на всичко, заради което човек си заслужава да живее. И веднага се започва дълга и отегчителна работа за една или друга алтруистична идея. Една след друга, една след друга. И за какво? Чувала ли си какво става по земята? Имаш ли представа за глобалното затопляне? Очевидно не. Но въпреки наглата ти намеса, въпреки всичко, ние с него винаги преодоляваме това. Нищо, че ми отнема цяла вечност, докато го препрограмирам и го върна към предишната му същност на порочния, алчен, егоистичен и жаден за удоволствия Деймън, когото познавам и обичам. И колкото и да ми коства, няма да спра да го правя. Повярвай ми, ти си само малка отбивка от правия път, преди да се върне при мен и двамата отново да завъртим целия свят на малкия си пръст.

Тя тръгва към мен и с всяка стъпка усмивката й става все по-широка, хълбоците й се отъркват в големия гранитен плот в средата на кухнята като на сиамска котка.

— Честно казано, Евър, не мога да разбера и друго. Не схващам ти пък какво намираш в него. Не говоря за онова, което всички жени и трябва да се признае, голяма част от мъжете, харесват в него. Говоря за друго. Защото цялото ти страдание е винаги заради Деймън. И всичко лошо, което ти се случи досега, беше пак заради Деймън. Ох, защо остана жива след онази катастрофа! — клати глава тя. — Тъкмо когато бях готова да се върна при него, тъкмо когато си мислех, че вече си мъртва, не щеш ли, Деймън се мести в Калифорния, защото си се била появила тук. Каква изненада!