Алисън Ноел: Вечна

Усмихва се, като че всичко е на шега, и след миг вече ме притиска в ъгъла, озверяла, твърдо решена да победи.

— Не знаеш с кого си имаш работа, момиченце! — просъсква в ухото ми. — И честно да ти кажа, жалката ти демонстрация на сила ми изглежда малко прекалена. Как посрещаш гостите си само! Направо си ужасна домакиня. Не се учудвам, че нямаш приятели, ако се отнасяш и с тях по този начин.

Отскубвам се от нея, готова да разбия с главата й хиляди прозорци. Но още не съм довършила мисълта си и неочаквано ме пронизва остра болка. Дрина приближава лице към мен, зелените й очи ме парализират и колкото и да се напрягам, не мога да помръдна.

— Старият номер с главата в менгемето и схващането на мускулите — засмива се тя. — Всеки път работи. Въпреки че аз постъпих честно, предупредих те, че ще стане така. Но ти не ме послуша. Какво пък, може да ти хареса. Искаш ли да усиля болката?

И присвива злобно очи, докато ме гледа да се гърча от болка, да се свличам на пода и да се свивам на кълбо, борейки се с пристъпите на гадене.

— Или все пак ще предпочетеш да си отидеш? Ще бъде по-лесно и по-приятно. И за двете. Изборът е твой, Евър.

Опитвам се да фокусирам погледа си, но очите ми са замрежени от сълзи, крайниците ми сякаш са гумени, нямам сили да се изправя и когато тя отново тръгва към мен, разбирам, че не мога да се бия.

Затварям очи и мисля: Не мога да я оставя да победи. Не мога да й го позволя. Не и този път. Не и след онова, което причини на семейството ми.

Свивам пръстите си в юмрук и замахвам. Толкова съм изтощена, а движенията ми — толкова тромави, че ахвам от изненада, когато юмрукът ми попада право в средата на гърдите й и пробива дупка в тях. Дрина пада на земята и този път от злобната й усмивка няма и следа. Отстъпвам крачка назад и се боря за въздух. Знам, че това не е достатъчно, че трябва да продължа, да направя нещо, което наистина ще я унищожи.

Затварям очи и мисля трескаво. Чакам развръзката, усещам, че ще настъпи всеки момент. Постепенно съзнанието ми се избистря и стомахът ми се успокоява. Позволявам си да отворя отново очи. И виждам до себе си Деймън. Пристъпва към нея и я гледа в упор, а очите му са пълни с омраза.

— Деймън — изхлипва тя с широко отворени очи. — Не й позволявай да ми причини това. Не й позволявай да ни…

— Късно е — клати глава той, обръща се към мен и преплита пръсти с моите. — Време е да си отидеш от този свят, Поверина.

— Не ме наричай така! — разридава се тя. Прекрасните й зелени очи стават червени. — Знаеш колко мразя това име.

— Знам — отговаря Деймън и стиска ръката ми.

Притискам се в него и гледам невярващо как Дрина се сбръчква, превръща се в грозна старица и избледнява постепенно, докато най-накрая от нея остават само черната рокля и луксозните дизайнерски обувки — единствено доказателство, че някога е съществувала.

— Как… — търся някакво обяснение от Деймън.

Но той не се впуска в обяснения. Само казва простичко:

— Свърши се. Свърши се напълно, изцяло и завинаги.

Привлича ме в прегръдката си и покрива лицето ми с топли целувки.

— Повече никога няма да те тормози — прошепва в ухото ми. — Аз… ли я убих? — питам и въпреки всичко, което причини на семейството ми, въпреки че беше самозащита, сълзите напират в очите ми и се чувствам ужасно.

Той ме поглежда загрижено и кима.

— Но… как? Щом е безсмъртна, не трябва ли да й отрежа главата?

— Това пък откъде го прочете? — разсмива се той. После продължава сериозно: — Не става така. Обезглавяването, дървените колове и сребърните куршуми са пълна глупост. Истината е, че чувството за мъст и омраза отнемат силите ни, а любовта ни прави силни. Ти успя да намериш източник на сила и да откриеш нейното слабо място.

Но аз все още не схващам.

— Та аз едва я докоснах — мълвя объркано. Спомням си ясно, че юмрукът ми достигна до гърдите й, но ударът беше съвсем слаб.

— Ти уцели четвъртата й чакра. Удари я право в биволското око.

— Какво?

— Тялото има седем чакри. Четвъртата е сърдечната и понякога я наричат биволското око. Там е центърът на безусловната любов, състраданието, нашата висша същност — всичко това, на което Дрина бе обърнала гръб. Това оголи защитата й. Уби я не ти, а липсата на любов.

— Но щом е била толкова уязвима там, защо не е предприела някакви мерки, за да предпази това място?

— Защото не знаеше. Егоизмът я бе заслепил. Дрина не виждаше в какво се е превърнала, не осъзнаваше, че робува на злобата, омразата и себичността.