Алисън Ноел - Вечна

— Отначало тръгнах след тях, защото те са ми родители и си мислех, че така е редно, но после видях, че те няма зад нас, и се върнах да те потърся. Когато стигнах до онова място, теб вече те нямаше. Не успях да открия и моста и просто заседнах. Но после се запознах с хора, които бяха там от години, макар че при нас времето няма значение. Те ме разведоха наоколо, показаха ми това–онова и…

— Райли — започвам, но тя отново ме прекъсва:

— Както знаеш, видях се с мама и татко и те са добре. Всъщност са много повече от добре. Те са щастливи. И Жълтурко също. И се надяват да спреш непрекъснато да се обвиняваш. Те могат да те виждат и знаят всичко. Но ти го знаеш, нали? Само че ти не можеш. Не можеш да виждаш онези, които са преминали моста, а само такива като мен.

Но мен тези подробности не ме вълнуват. Какво ме интересува кого мога да виждам и кого не? Спряла съм до онази част, където ми казва, че ме молят да не се обвинявам. Разбирам отлично, че се опитват да бъдат мили, да ме пощадят, да ме освободят от чувството за вина. Но истината е една. Аз и само аз съм виновна за катастрофата. Ако не бях накарала татко да се върнем, защото си бях забравила онази глупава блуза, която получих, когато влязох в отбора на мажоретките, никога нямаше да се окажем на онзи път и по същото време, когато проклетата сърна излезе на пътя и притича точно пред колата. Татко се опита да избегне удара, завъртя волана и колата полетя надолу из дефилето, заби се в онова дърво и всички загинаха. Освен мен.

Вината е моя.

Цялата вина.

Само моя.

Но Райли клати глава и крещи:

— Ако някой има вина, тя е на татко, защото всеки знае, че не бива да отбиваш от пътя заради животно. Трябва просто да го удариш и да продължиш. Но и двете сме наясно, че той никога не би постъпил така. Какво направи той? Опита се да спаси всички, но спаси само сърната. Не, всъщност вината е на сърната. Какво прави на пътя, когато си има на разположение прекрасна гора? А може пък да е виновен парапетът на пътя, защото е направен от слаб материал и позволи да изхвърчим от платното. Или не, по-скоро е на автомобилната компания, защото спирачките и гумите на колата бяха скапани. Или пък… — Замлъква и ме поглежда. — Разбра ли сега? Никой няма вина. Просто се случи. Сигурно е трябвало да стане.

Гълтам сълзите си и ми се ще да й повярвам. Но не мога. Аз знам по-добре от нея. Знам истината.

— Ние всички знаем истината и я приемаме. Твой ред е да я приемеш и ти. Но вероятно още не ти е дошло времето.

Не, вашето време беше и моето време. Но Деймън излъга съдбата и аз продължих.

Преглъщам бузата в гърлото и се заглеждам в телевизионния екран. Опра е свършила и програмата продължава с поредния сериал.

— Помниш ли онзи път, когато изглеждах прозрачна? — пита тихо Райли. — Тогава бях почти готова да премина оттатък. С всеки ден пропълзявах все по-близо до другия край на моста. И точно когато бях готова да престъпя границата, нещо ми напомни, че имаш нужда от мен. И не намерих сили да те оставя. Все още не мога да се реша. Аз също. Толкова много искам да остане! Но след като й отнех живота, не мога да й отнема и това, което трябва да преживее след смъртта.

— Райли, време е да си отидеш — прошепвам тихо с надеждата да не ме чуе. Но след като веднъж е излязло от устата ми, вече знам, че трябва да продължа. Знам, че постъпвам правилно. Затова повтарям думите си високо и уверено, макар все още да не мога да повярвам, че го казвам: — Мисля, че трябва да си отидеш.

Тя става от дивана и ме поглежда с големи и тъжни очи. Бузите й са мокри от сълзи. Но аз не спирам, бързам да й кажа нещо мило:

— Нямаш представа колко много ми помогна. Не знам как щях да се справя без теб. В продължение на една година ти беше единствената причина сутрин да ставам и да продължавам напред. Но сега съм добре и знам, че трябва да… — спирам, гласът ми секва от сълзите.

— Мама ми каза, че един ден ще ме пуснеш да си отида — усмихва се тъжно тя.

Поглеждам я и вдигам въпросително вежди. Не разбирам какво означават думите й.

— Мама ми каза: „Един ден сестра ти ще порасне и ще разбере как трябва да постъпи.“

Двете се поглеждаме и избухваме в смях. Смеем се с глас на абсурдната ситуация. Смеем се на мама, която обичаше да казва: Един ден ще пораснеш и … така нататък. Смеем се, за да освободим натрупалото се в нас напрежение и болката от раздялата. Смеем се, защото изглежда дяволски забавно да го правим.

Когато смехът ни затихва, я поглеждам и питам с надежда: