Алисън Ноел - Вечна

— Знам — кима тя и добива угрижен вид. — Наблюдавах те през цялото време. Подскачах нагоре-надолу пред теб, крещях, пищях и плясках с ръце, какво ли не правих, но ти беше прекалено пияна, за да ме видиш. Помниш ли веднъж, когато бутилката изхвръкна от ръцете ти?

Тя се усмихва и ми прави реверанс.

— Бях аз. И трябва да ми благодариш, че не я излях върху главата ти. Кажи какво стана?

Свеждам поглед от неудобство. Разбирам, че трябва да й дам някакво смислено обяснение, за да я освободя от безпокойството й за мен, но не знам откъде да започна.

— Виж, Райли, цялата тази енергия, която поемам непрекъснато… изведнъж стана непоносима за мен. Просто не издържах повече. И когато разбрах, че алкохолът ме предпазва, реших да го използвам, за да дам почивка на съзнанието си. Не можех да търпя повече.

— А сега как си?

— Сега… — Поглеждам я несигурно. — Сега съм точно там, откъдето започнах. Трезва и нещастна.

Последното го казвам със смях, но си е самата истина.

— Евър… — запъва се Райли, поглежда настрани и продължава някак виновно: — Не се сърди, но мисля, че трябва да се обадиш на Ава.

Отварям уста да протестирам, но тя вдига ръка и ме възпира:

— Моля те, изслушай ме. Аз сериозно мисля, че тя може да ти помогне. Знам , че може да ти помогне. И се опитва да го направи, но ти не й позволяваш. Обаче сега, предполагам, че вече ти се изясни и на теб. Ти просто нямаш друг избор. Или ще продължиш да пиеш и да се криеш в тази стая до края на живота си, или ще отидеш и ще я изслушаш. Друг начин няма.

Поклащам глава въпреки болката и отвръщам:

— Слушай, знам, че си влюбена в нея. Какво да направя, това си е твое решение. Но не замесвай и мен, просто… просто ме остави на мира, съгласна ли си?

— Грешиш, Евър — поглежда ме сериозно Райли. — Ава може да ти помогне. Какво ти коства да й се обадиш веднъж?

Оставам загледана в пода. Кракът ми почуква нервно по таблата на леглото. Според мен единственото нещо, което може да направи Ава, е да вгорчи още повече живота ми. Когато най-сетне вдигам глава, забелязвам, че Райли е сменила костюмите от Хелоуин с дънки, тениска и хубави маратонки. Сега прилича на нормално дванайсетгодишно момиче, но е станала безплътна, на практика мога да виждам през нея.

— Какво стана с Деймън, когато отиде в дома му? И още ли сте заедно? — пита ме тя.

Но на мен не ми се говори за Деймън, не знам дори откъде да започна. Освен това осъзнавам, че ме пита само за да отклони вниманието ми от своята безплътност.

— Какво става с теб? — питам на свой ред, обзета от паника. — Защо избледняваш?

Тя ме поглежда и казва тихо:

— Не ми остана много време.

— Какво искаш да кажеш с това „Не ми остана много време“? Ще дойдеш пак, нали ? — извиквам извън себе си от страх, когато тя ми маха с ръка и изчезва от погледа ми, а на мястото, където е седяла допреди миг, виждам смачканата на топка визитка на Ава.

Още преди да свия към алеята пред дома й, тя е вече на входа и ме чака.

Или наистина е ясновидка, или се е залостила там веднага след като се уговорихме.

Но когато виждам загриженото й лице, ме хваща срам за лошите помисли.

— Добре дошла, Евър — посреща ме с усмивка Ава и ме превежда през стълбите към една чудесно подредена всекидневна.

Оглеждам се наоколо, виждам снимките на стената, книгите на малката масичка, дивана и столовете и не мога да прикрия изненадата си от напълно нормалната обстановка.

— А ти какво очакваше, лилави стени и кристални топки? — засмива се тя и ме води към малка слънчева кухня с бежова теракота, с излъскани до блясък плотове и прекрасен небесносин таван.

— Ще направя чай — кани ме да седна тя и слага чайник с вода на печката.

Наблюдавам я как се суети около мен, поднася чиния с бисквити, налива две чаши с готовия чай и най-после сяда на стола срещу мен.

— Ъ–ъ, съжалявам, че се държах така грубо преди… — мънкам и се ядосвам на себе си, когато осъзнавам колко глупаво звучи това.

Но Ава се усмихва, слага ръка върху моята и в мига, когато ме докосва, главата ми се прояснява и започвам да дишам нормално.

— Радвам се, че дойде. Тревожех се за теб — казва мило тя.

Забивам поглед в лимоненожълтата покривка и не знам откъде да започна.

Но тя ми се притичва на помощ:

— Видя ли се с Райли?

Въпросът й ме стряска. Не мога да повярвам, че се залавя директно с въпроса за сестра ми.

— Да — казвам след дълга пауза. — И за твое сведение никак не изглежда добре.