Алисън Ноел - Вечна

— Любовта не е много логична.

Преглъщам неловко и се изпотявам от смущение. Чувствам се едновременно еуфорична и несигурна.

— Не ми ли каза веднъж, че не ти върви в любовта? — питам с изтънял гласец и усещам в стомаха си студена и твърда буца лед. Питам се защо не мога да се зарадвам, когато най-готиното момче на планетата ми се обяснява в любов. Защо виждам всичко от негативната му страна?

— Надявах се този път да е различно — отвръща тихо той.

Забивам поглед в далечината и едва успявам да проговоря, защото въздухът не ми достига.

— Не знам какво да направя. Ако, разбира се, става дума за мен.

Деймън ме прегръща и ме притиска към гърдите си.

— Не е необходимо да решиш веднага. Има време — казва в ухото ми и се заглежда в мен или по-скоро през мен.

— Какво става? Защо ме гледаш така?

— Защото не ме бива в сбогуването — опитва се да се усмихне той, но не успява. — Има две неща, в които винаги се обърквам — любовта и сбогуването.

— Може би двете са свързани помежду си — казвам и стисвам устни, като се опитвам да не заплача. — Къде отиваш сега?

Искам гласът ми да е ясен и равен, въпреки че сърцето ми отказва да бие и въздухът сякаш не иска да излиза от дробовете ми. Чувствам, че умирам вътрешно.

Той свива рамене и отправя поглед към океана.

— Ще дойдеш ли пак?

— Зависи от теб — поглежда ме той. — Евър, още ли ме мразиш?

Поклащам отрицателно глава, но очите ми бягат от неговите.

— Можеш ли… да кажеш, че ме обичаш?

Обръщам глава и се заглеждам в хоризонта. Разбира се, че отговорът е „да“. Разбира се, че го обичам. Обичам го с всеки косъм на главата си, с всяка клетка от тялото си, с всяка капка кръв. Всичко в мен е любов, всяка моя мисъл е свързана с него, но просто не мога да го изрека на глас. А щом може да чете мислите ми, няма нужда да го казвам, нали? Той трябва да знае .

— Но е много по-хубаво, когато е казано на глас. — Протяга ръка, слага падналия на лицето ми кичур зад ухото и допира устни до врата ми. — Когато решиш дали искаш да бъдеш безсмъртна и дали искаш да бъдеш с мен, просто ме повикай и аз ще дойда на мига. Не бързай. Аз имам на разположение цяла вечност. И съм достатъчно търпелив.

После бърка в джоба си и вади от там сребърната гривна с кристалната конска глава. Онази, която му върнах, по-скоро я хвърлих в лицето му на паркинга пред училището.

— Може ли? — пита и прави жест към китката ми.

Кимам мълчаливо. Гърлото ми е прекалено сухо, за да обърна езика си и да заговоря. Той закопчава гривната и взема лицето ми между дланите си. Отмества бретона ми, целува скрития под него белег и ми прелива любов и топлина, които знам, че не заслужавам. Опитвам се да се отскубна от ръцете му, но той ме задържа и казва нежно:

— Трябва да си простиш, Евър. Ти не си отговорна за това.

— Какво знаеш ти! — Прехапвам устни и ги стискам силно, до кръв.

— Знам, че се виниш за нещо, за което нямаш вина. Знам, че обичаш малката си сестра с цялото си сърце и се питаш всеки ден дали постъпваш правилно, когато я насърчаваш да те посещава. Познавам те добре, Евър. Знам всичко за теб.

Сълзите ми потичат и аз се обръщам бързо, защото не искам да плача пред него.

— Не е така. Всичко си разбрал погрешно. Аз съм една ненормалница, дето причинява зло на всеки, който се доближи до нея. И наистина заслужавам да ми се случват лоши неща.

И въртя упорито глава. Знам много добре, че не заслужавам щастие, не заслужавам и любов.

Той ме притегля към себе си, прегръдката му ме утешава и успокоява, но няма силата да промени истината.

— Трябва да тръгвам — шепне в ухото ми. — Евър, ако наистина ме обичаш, ако искаш да бъдеш с мен, трябва да приемеш това, което сме. Ако не можеш, ще те разбера.

Целувам го, притискам силно устни в неговите, очаквайки чудото. И изведнъж засиявам цялата, грейвам в прекрасна топла светлина. Неговата любов прониква в мен, расте и се разширява, докато заеме цялото пространство в празното ми досега сърце. Запълва всяко негово кътче, всяка гънка, всяка фибра.

Отдръпвам се от него и… отварям очи. И се оказвам сама в стаята си.

— Какво стана вчера? Търсихме те навсякъде, но не те открихме. Нали уж идваше към нас?

Показвам глава над завивките с долепена до ухото телефонна слушалка, ядосана, че не се сетих да измисля предварително някакво извинение. Сега съм притисната до стената и трябва да съчинявам историята в движение.

— Ами, бях… но после… абе, схвана ми се единият крак и…