Алисън Ноел - Вечна

— Не можех да направя нищо, преди ти самата да пожелаеш да се спасиш. Когато това стана, създадох светлото петно и те насочих към него.

— И си щял да ме оставиш да умра? — Отдръпвам се като ужилена аз. Готова съм да отида навсякъде, само да не съм до него.

— Ако това беше желанието ти, да — поглежда ме право в очите той. — Евър, последния ни разговор на паркинга пред училище… помниш го, нали? Тогава ти каза, че ме мразиш, защото съм те спасил. Защото съм постъпил като егоист й съм те разделил от семейството ти. И макар че думите ти ми засегнаха, разбрах, че си права. Нямах никакво право да се намесвам. Но там, в каньона, когато се изпълни с такава любов, защото това, което те спаси и излекува раните ти, беше любовта, тогава разбрах, че трябва да се намеся.

Ами болницата? Защо не можах да се излекувам толкова бързо тогава? Защо трябваше да преживея всички онези болки, операции и контузии? Да страдам толкова много? Защо просто не… регенерирах, както стана в каньона? — мисля си със скръстени на гърдите ръце, докато го наблюдавам, изпълнена със съмнения.

— Защото само любовта може да лекува. Гневът, чувството за вина и страхът влошават положението и не позволяват на организма да се възстанови — обяснява търпеливо Деймън.

— Има и друго, което не мога да го разбера — свивам вежди аз. — Ти можеш да четеш мислите ми, а аз твоите — не. Не е честно така.

Той се засмива.

— Сигурна ли си, че наистина искаш да ги четеш? Не беше ли това едно от нещата, които харесваше у мен?

Поглеждам засрамено надолу. Бузите ми пламват, като се сетя за всички неприлични мисли, станали и негово достояние.

— Има начин да се защитиш. Може би трябва да поговориш с Ава.

— Ти познаваш Ава? — Изведнъж надушвам някакъв заговор.

Деймън клати глава.

— Единствената ми връзка с нея е чрез теб. Чрез твоите мисли.

Заглеждам се в семейство зайци, които подскачат весело из поляната, после отново връщам поглед на него.

— Ами на конните състезания?

— Там се осланяше на предчувствието си и се справи много добре.

— Ами ти защо загуби първата гонка?

— Трябваше да загубя малко, иначе хората щяха да заподозрат нещо — намига ми той. — Но си върнах парите, не мислиш ли?

— А лалетата?

— Материализация — усмихва се той. — По същия начин, както ти създаде слон и плаж. Обикновена квантова физика. Съзнанието материализира това, което е било само енергия. Не е толкова трудно за проумяване, както си мисли човечеството.

Но и аз не успявам да го проумея, нищо, че според него всичко е съвсем просто.

— Ние създаваме собствената си реалност и, да, можеш да го правиш и вкъщи — смее се той и чака следващия въпрос да се оформи в главата ми. — Всъщност ти и преди си го правила, само че не си могла да го забележиш, защото на земята това отнема много време.

— Но на теб не ти отнема чак толкова много.

— Защото се мотая наоколо отдавна. Имал съм достатъчно време да усвоя няколко трика.

— Колко време? — поглеждам го, спомням си онази странна стая и си мисля: „Боже, в какво се забърквам?“

— Много, много дълго — въздъхва той.

— И аз ли ще живея вечно?

— Зависи от теб — свива рамене той. — Не си задължена да го правиш. Може просто да забравиш всичко и да продължиш с предишния си живот. И когато настъпи времето да преминеш оттатък , аз ще ти осигуря възможността, но изборът е твой.

Отправям поглед напред, към океана. Водите му са толкова прозрачни и зелени, че ми е трудно да повярвам, че съществува само заради мен. И въпреки че е забавно да си играеш с мощната магия, мислите ми скоро се връщат към земните ми тревоги.

— Трябва да знам какво стана с Хевън. Онзи ден, когато те заварих… — Лицето ми се сгърчва от ужасния спомен. — И с Дрина. Тя също е безсмъртна, нали? Ти ли я направи такава? И как е започнало всичко това? Как се е случило така, че ти си станал безсмъртен? Как е възможно изобщо да се случват такива неща? Знаеше ли, че тя е убила Еванжелин? И едва не уби Хевън? И… разкажи ми повече за онази страшна стая в къщата ти.

— Колко много въпроси! С кой да започна? — засмива се той.

— А, и още нещо, какво имаше предвид Дрина, когато каза, че се е налагало да ме убива отново и отново?

— Така ли каза? — пита той. Очите му се разширяват, а лицето му става пепеляво.

— Да — кимам и си припомням самодоволната й зла усмивка, докато ми го съобщаваше. — Беше страшно: Е, ще се позабавляваме ли отново, простосмъртна тъпачке. Ти винаги се хващаш на тази игра, дрън–дрън–дрън. Нали си ме наблюдавал? Мислех, че си чул всичко.