Алисън Ноел - Вечна

Той ме поглежда тъжно, но свива рамене и ми прави знак да го последвам през поляната. Докато вървим, всяко цветче, всяко дърво и стръкче трева се навежда, огъва, люлее и извива в безкраен фантастичен танц.

— Затвори очи — прошепва Деймън, но аз не се подчинявам и той добавя: — Моля те!

Затварям ги. Наполовина.

— Моля те, довери ми се! — въздъхва отчаяно той. — Поне веднъж ми се довери!

Този път ги затварям напълно.

— И сега какво?

— Сега си представи нещо.

— Какво имаш предвид — питам и неволно си представям един огромен слон.

— Представи си нещо друго. Бързо! — чувам разтревожения му глас.

Отварям очи и с ужас виждам огромен слон, който се движи право към нас и в същия момент хлъцвам от удивление, когато пред очите ми се трансформира в следващия изникнал в главата ми образ — красива пеперуда в оранжево и черно. Тя каца грациозно на пръста ми.

— Как… — поглеждам Деймън, после връщам поглед на пеперудата и гледам прехласнато малките й черни антенки, които се поклащат мързеливо.

Деймън се засмива.

— Искаш ли да опиташ още веднъж?

Притискам устни и се съсредоточавам. Искам да измисля нещо по-хубаво и смислено от слон или пеперуда.

— Давай, много е забавно — насърчава ме той. — На мен лично никога не ми омръзва.

Затварям очи и си представям, че пеперудата се превръща в птица. Отварям ги и този път вместо пеперуда, на пръста ми стои един пъстър папагал макао. Но когато върху дланта ми се появява гадна курешка, Деймън ми подава кърпата си и казва:

— Защо не измислиш нещо… по-чисто?

Дърпам ръката си, проследявам полета на птицата и затварям нетърпеливо очи. Когато ги отварям отново, на мястото на макаото стои Орландо Блум.

Деймън изпъшква и клати глава.

— Ама той истински ли е? — питам шепнешком и гледам шашната как Орландо Блум ми намига и ми се усмихва.

— Съжалявам — клати глава Деймън. — Не можеш да възпроизведеш истински хора, а само техните образи. За радост този скоро ще се разсее.

След малко образът на Орландо наистина избледнява и за моя изненада усещам лека тъга.

— Какво става? — поглеждам към Деймън. — Къде сме наистина и как е възможно това?

Деймън се усмихва и създава великолепен бял жребец. Помага ми да го възседна и измисля за себе си същия, но черен.

— Хайде да се поразходим — предлага и тръгва през поляната.

Яздим един до друг по красива и чиста пътека между цветята, окъпани в светлината на всичките цветове на дъгата. Съзирам моя красив папагал макао, кацнал до една котка, и веднага напускам пътеката, готова да го прогоня, за да го спася от острите й нокти. Деймън хваща юздата ми и казва:

— Не се тревожи. Тук няма врагове. Всичко е мирно и спокойно.

Продължаваме да яздим в мълчание, опиянени от красотата на природата. Опитвам се да не пропусна нищо от този празник за очите, но постепенно в главата ми се зараждат десетки въпроси, на които искам да науча отговорите. Просто не знам откъде да започна.

— Светлината, която видя. Онази, която те издърпа оттам — избира си Деймън един от въпросите. — Аз я изпратих.

— В каньона?

— Да — кима Деймън. — И в съня ти.

— Дрина каза, че тя е създала този сън — питам и в същото време не мога да не се възхитя от умението и увереността, с които държи юздите, и на стойката му. Но си спомням картината на стената в дома му, онази, на белия кон, с висяща отстрани сабя, и преценявам, че е имал достатъчно време да се усъвършенства и в язденето.

— Дрина ти показа мястото. Аз ти показах изхода.

— Изхода ли? — притаявам дъх и се опитвам да спра непослушното си сърце.

— Не онзи изход — усмихва се той. — Вече ти казах, че не си мъртва. По-жива си от всякога. Способна си да управляваш материята и да възпроизвеждаш, каквото си поискаш. Това е върховната точка на моментното удоволствие. — И добавя през смях: — Но не бива да идваш тук прекалено често, защото може да се пристрастиш.

— Значи вие двамата създадохте моите сънища? — опитвам се да разгадая странните събития. — В съдружие?

Той кима.

— Това означава ли, че не мога да контролирам дори и сънищата си? — повишавам тон. Раздразнението ми нараства с всяка изминала секунда.

— Не и този сън.

Поглеждам го ядосано и питам:

— Не намираш ли, че това е посегателство над личността? Боже мой! И защо не се опита да го спреш, щом си знаел, че това ще се случи?

Деймън вдига към мен очите си и аз виждам, че са тъжни и уморени.

— Не знаех, че Дрина има пръст във всичко това. Просто наблюдавах сънищата ти. Ти беше изплашена от нещо и аз реших да ти покажа изхода. Тук винаги е безопасно.