Алисън Ноел - Вечна

Като онзи от съня ми.

И без да знам защо, грабвам якето, нахлузвам джапанките за баня, изтичвам в стаята на Сабин и намирам ключовете в чекмеджето на нощното й шкафче. После хуквам към гаража. Нямам никаква представа къде искам да отида и защо, знам само, че трябва непременно да съм там. Останалото ще разбера, когато стигна.

Поемам на север и се отправям към центъра на Лагуна. Оттам излизам на обичайния път по крайбрежната, после завивам към „Бродуей“ и лавирам между пешеходците. Най-после подминавам гъмжащите от народ улици, инстинктивно натискам газта и изминавам така няколко километра. Задминавам една кола и свивам към парка. Оставям колата на паркинга, грабвам ключовете и мобилния и хуквам по алеята.

Мъглата се спуска толкова бързо, че почти не виждам какво става пред мен. Нещо в главата ми нашепва да се върна и да се прибера у дома, казва ми, че да остана съвсем сама на това усойно място в падащия мрак е истинска лудост, но аз не мога да спра. Обречена съм да продължа напред, краката ми се движат сякаш от само себе си, не ме слушат и не мога да направя нищо друго, освен да ги следвам.

Пъхам ръце в джобовете, свивам се на кравай от студ и вървя срещу вятъра, без да знам къде отивам и защо, както не знам как и защо дойдох дотук. Но знам, че ще разпозная мястото, когато стигна дотам.

В този момент удрям пръстите на крака си в един голям камък, падам и изревавам от болка, но телефонът звънва и докато отговоря, съм успяла да докарам рева до жално скимтене.

— Да? — казвам задъхано, докато се опитвам да стана. Дишането ми е плитко и забързано, мускулите ми треперят.

— Така ли отговаряш напоследък? Защото това „да“ не ми харесва много.

— Какво става, Майлс?

Най-после се изправям на крака и продължавам по алеята, този път по-внимателно.

— Само исках да ти кажа, че изпускаш страхотно парти. И понеже всички знаем колко си падаш по купоните напоследък, реших да те поканя. Макар че, да ти кажа честно, всичко изглежда по-скоро шантаво, отколкото забавно. Трябва да го видиш. Имам чувството, че всички странни типове са се изсипали в каньона. Прилича ми на вампирско сборище. Очакваме само граф Дракула.

— Хевън там ли е? — питам и докато произнасям името й, стомахът ми неволно се свива на топка.

— Да, търси Дрина. Помниш ли онова парти, дето било голямата тайна? Е, мисля, че става дума за това. Момичетата не умеят да пазят тайни, дори и ако са техни собствени.

— Мислех, че вече не си падат по готическата мода.

— Хевън също си мислеше така и сега е бясна, защото не се е облякла подходящо.

Междувременно стигам до билото на хълма и пред мен се открива окъпаната от ярка светлина долина.

— В каньона ли каза, че си?

— Да.

— Аз също. Всеки момент ще съм там — произнасям, омагьосана от прекрасната гледка пред себе си.

— Чакай, чакай, ти си тук!

— Да. И вървя към светлината, докато си говорим.

— Няма ли първо да минеш през тъмния тунел? Ха–ха, шега в готически стил! — Не отговарям и той продължава: — Но откъде знаеш, че сме тук?

Чакай да видим. Събудих се от пиянския си унес със завряно в носа си черно перо и една пророческа картина на стената и естествено направих това, което всеки луд би направил — грабнах якето, обух джапанките и хукнах навън по нощница.

Разбирам, че не бива да му го казвам, затова си мълча. Което възбужда още повече подозренията му.

— Хевън ли ти каза? — форсира се той. — А на мен ми се закле, че аз съм единственият посветен. Не се обиждай, моля те. И все пак, тя ли те покани?

— Не, Майлс. Кълна се, че не ми е казвала нищо и не ме е канила. Стана случайно. Както и да е, вече съм съвсем близо. Ще се видим след няколко минути… ако не се изгубя в мъглата.

— Мъгла ли? Тук няма никаква мъг…

И преди да завърши, някой дърпа телефона от ръката ми.

— Здравей, Евър. Казах ти, че ще се срещнем пак — усмихва ми се Дрина.

Разбирам, че трябва да бягам, да закрещя, изобщо да не стоя като истукан пред нея. Но не помръдвам, сякаш съм замръзнала или гумените ми джапанки са залепнали за земята. Вглеждам се в Дрина и се питам как допуснах да се случи това. Но сега повече ме вълнуват намеренията й.

— Каква глупачка си само! — Оглежда ме доволно от глава до пети тя. — Точно когато намери мъжа на мечтите си, когато всичко стана толкова хубаво, че не приличаше на истина, ти стигна до извода, че е прекалено хубаво, за да е истина. Прекалено хубаво за теб. И предпочете да си останеш самотна, нещастна и, нека си го кажем в очите, пияна през по-голямата част от времето. Макар че, да си призная, наблюдавах с удоволствие как се превръщаш в завършена пияница. Боже, колко си предвидима, като извадена от учебник! Знаеш за какво говоря, нали? За лъжите, промъкването долу в килера, кражбите и така нататък. Ти съсредоточи цялата си енергия в едно — да си осигуриш спокойствие. А това улесни задачата ми. Всяка глътка алкохол отслабваше защитните ти сили. Да, наистина притъпяваше възбудените ти сетива, но оголваше съзнанието ти, оставяше го уязвимо и податливо на манипулации.