Алисън Ноел - Синя луна

Лина слага ръце на кръста и ме поглежда изненадано. Знам, че се чуди как тези избрани сякаш случайно неща ще сработят.

— Също и един тюркоаз, горе-долу като този на огърлицата ви — соча към шията й.

Тя кима, навежда се и изважда нужните минерали. Пакетира ги акуратно като дългогодишна продавачка в бакалия.

— Има още един списък… с билки и треви — бъркам в другия джоб, вадя втори смачкан лист и й го подавам. — Трябва да са посадени при новолуние и събрани от слепи индийски монахини.

Последното го добавям съвсем тихо и с изненада установявам, че тя дори не трепва, просто взема листа и започва да действа.

— Мога ли да попитам за какво ви е всичко това? — ме пита тя след малко.

Но аз поклащам глава. Толкова много се колебах дали да разкажа на Ава, която ми е приятелка, че няма никакъв начин да разкажа и на тази жена, без значение колко добронамерена изглежда.

— Не бих искала да коментирам — мърморя, надявайки се да ме разбере, защото не мога да материализирам нито едно от тези неща. Всичко трябва да е от естествен източник.

Погледите ни се срещат и остават вплетени един в друг. Решена съм да я гледам, колкото трябва, но тя приключва бързо играта и започва да вади една по една билките от съответния шкаф. Загледана в чевръстите й пръсти, казвам:

— Има още едно нещо.

Бъркам в чантата и търся рисунката на рядката билка, използвана някога в Ренесансова Флоренция. Последната съставка на еликсира. Показвам й я и питам:

— Изглежда ли ви позната?

Натоварена с всички продукти — всички, без пролетна вода, зехтин „Екстра върджин“, дълги свещи от бял восък (оказа, че в магазина ги няма, което ме изненада, като се има предвид, че те са най-нормалното нещо от целия списък), обелка от портокал и снимка на Деймън, каквато, разбира се, не очаквах да намеря при Лина.

Отключвам колата, но гласът на Ава ме спира.

— Аз ще повървя пеша. Живея точно зад ъгъла.

— Сигурна ли си?

Тя разтваря широко ръце, сякаш иска да прегърне нощта, и ми се усмихва.

— Вечерта е прекрасна. Искам да й се насладя.

— Прекрасна колкото Съмърленд? — питам и се мъча да отгатна на какво се дължи внезапната й радост, понеже в магазина беше много сериозна.

Тя отмята глава и се засмива. Бялата й шия проблясва в сумрака.

— Не се тревожи. Нямам намерение да загърбя живота си и да се пренеса там завинаги. Просто ми е приятно, че има къде да отида, когато реша да избягам за малко от реалността.

— Внимавай. Недей да прекаляваш — повтарям едно към едно думите на Деймън. — Човек може да се пристрасти към Съмърленд.

Тя прегръща тялото си с ръце, повдига рамене и аз разбирам, че говоря на вятъра. Ясно е, че тя ще се връща там все по-често, ще използва всяка минута, за да се върне в онази приказна страна.

— Вече имаш всичко необходимо, нали?

Кимам, влизам в колата и казвам:

— Останалото ще си набавя на път към дома.

— Сигурна ли си, че си готова? — поглежда ме загрижено тя и лицето й отново става сериозно. — Имам предвид, да оставиш всичко това… да оставиш Деймън?

Не, не искам да мисля сега за това. Имам прекалено много работа, трябва да се съсредоточа върху задачата, докато дойде време да се сбогувам.

— Защото веднъж стореното не може да се промени — добавя тя.

— Сама виждаш, че това не е вярно — поглеждам я в очите.

Ава се накланя напред, кестенявата коса пада върху лицето й, тя вдига ръка и я прибира зад ушите.

— Когато се върнеш там… нали разбираш, че ще си бъдеш напълно нормална? Няма да имаш достъп до другото познание, дори няма да знаеш, че то съществува. Сигурна ли си, че го искаш?

Свеждам поглед и подритвам едно камъче.

— Виж… няма да те лъжа. Всичко стана по-бързо от очакваното. Надявах се да имам повече време… да доведа нещата докрай. Но като цяло мисля, че съм готова. — Спирам за миг, повтарям наум казаното, разбирам, че то не изразява точните ми мисли, и започвам отначало. — Да, готова съм. Напълно готова. И според мен най-правилното решение е да върна нещата обратно, както трябва да бъдат?

И без да искам извисявам глас, така че последните думи звучат повече като въпрос, отколкото като изявление. Тръсвам глава и продължавам:

— Убедена съм, че това е точното решение. Иначе защо ще ми се дава достъп до хрониките?

Ава ме гледа настойчиво, без да мига.

— А и просто не можеш да си представиш колко много искам да видя семейството си.

Тя идва до мен, прегръща ме, притиска ме до гърдите си и прошепва: