Алисън Ноел - Синя луна

Но не очаквах такъв отговор.

Всъщност се оказва най-нежеланият от всички възможни.

Уж всичко се нареждаше добре и изведнъж пропадна за някакви си секунди. Защото по график синята луна, най-рядката от редките, която се появява веднъж на три до пет години, ще се появи… утре .

— Още не мога да повярвам — казвам и излизам от колата, докато Ава оглежда ръцете си и въздиша тъжно. — Мислех си, че става дума за обикновено пълнолуние. Нямах представа, че има някаква разлика и че сините са толкова редки. Какво да правя сега?

Тя поглежда в портфейла си, затваря го ядосано и ме поглежда.

— Доколкото разбирам, имаш три възможности.

Притискам устни една към друга. Не съм убедена, че искам да чуя, която и да е от тях.

— Може да не правиш нищо, да седиш и да гледаш как всичко, което някога си обичала, се разпада на прах. Може да избереш да спасиш едно нещо за сметка на другото. И третият вариант е да ми кажеш какво става, за да видя дали мога да ти помогна.

Поемам дълбоко въздух и оглеждам обичайното й земно облекло — избелели дънки, сребърни накити, бяла памучна туника и кафяви кожени чехли. Винаги е на разположение, винаги готова да помогне, дори и когато не осъзнавам, че имам нужда от нея, дори и когато я пренебрегвах, Ава беше винаги тук, чакаше ме да се сетя за нея, никога не ми се сърдеше и не бягаше от мен, както аз от нея. През цялото време ме подкрепяше като моя по-голяма сестра. А сега остана единствената, на която мога да разчитам и която ме познава отблизо и знае за някои мои тайни.

Премислям всичко това и разбирам, че нямам друг избор, освен да й кажа. Няма начин да се справя сама, колкото и да ми се иска.

— Добре — кимам и си казвам, че това, което се каня да направя, сигурно не е най-правилното, но е единствено възможното. — Ето какво трябва да направя.

И, докато вървим по алеята, й разказвам какво видях в кристала онзи ден. Опитвам се да й обясня всичко, без да засягам най-важното, спазвайки даденото пред любимия си обещание, че няма да споменавам пред никого за нашето безсмъртие. Казвам й, че Деймън се нуждае от противоотрова, за да се оправи, а после и от своята червена напитка, за да възстанови всички свои физически и психически сили. Обяснявам й, че съм изправена пред дилемата да остана с любовта на живота си или да спася четири невинни живота.

Стигаме пред задната врата на магазина, където тя работи от време на време. Странно, минавала съм милион пъти покрай него, но, кълна се, никога не съм влизала — тя спира, поглежда ме, отваря уста да каже нещо и я затваря. И така няколко пъти, докато намери гласа си:

— Не забравяй, че става дума за утре. Можеш ли да направиш всичко за толкова кратко време, за да си тръгнеш?

Стомахът ми се свива на топка, като чувам думите, произнесени на глас. Но знам, че не мога да чакам още три или пет години, затова кимам и без да чувствам вътрешна увереност, казвам:

— Затова искам да ми помогнеш с противоотровата и да намериш начин да му я дадеш, заедно с еликс… — спирам, надявайки се да не съм събудила подозренията й, и довършвам: — онази червена напитка… за да се възстанови. Вече знаеш как да влезеш в къщата, остава да сложиш някак си противоотровата в… някаква течност, знам ли…

Поглеждам я объркано. Разбирам, че звуча ужасно, но не виждам друг начин.

— И после, когато се почувства по-добре, когато старият Деймън се върне, можеш да му обясниш всичко и да му дадеш… червения сироп.

Тя гледа мълчаливо. Виждам противоречивите чувства в очите й, но не знам как да ги тълкувам, затова продължавам:

— Знам, че отстрани изглежда сякаш действам против него, но не е така. Повярвай ми. Всъщност, може и да не се наложи да правиш това. Надявам се, че като се върна към предишния си живот, тук също всичко ще се върне, каквото си е било.

— Това ли видя втория път в Съмърленд? — пита тихо тя.

Поклащам глава.

— Не, това си е моя теория, но ми се струва, че в нея има логика. Не мога да си представя, че нищо няма да се промени. Затова ще действаш само ако се наложи. Ако нещата се оправят от само себе си, ти няма да си спомняш за този разговор. Дори няма да помниш, че си познавала някоя си Евър. Но ако греша, макар да съм сигурна, че съм права, трябва да имаме готов план… за всеки случай — мърморя и се чудя кого искам да убедя — нея или себе си.

Тя стиска ръката ми в знак на съчувствие.

— Мисля, че постъпваш правилно. И да знаеш, че си късметлийка. Не са много хората, които имат шанса да се върнат назад.