Алисън Ноел - Синя луна

— Тюркоаз — прошепвам и поглеждам към вратата, за да се уверя, че е плътно затворена, докато си шепна и си представям шокираната физиономия на Сабин, ако влезе ненадейно и ме завари да нашепвам мили думи на купчината с камъни, — моля те да изцелиш, пречистиш и възстановиш баланса между чакрите с помощта на дадената ти от природата сила!

Поемам дълбоко въздух, вливам в камъка от моята енергия и го поставям в кесията. Пресягам се за следващия, чувствам се глупаво, като някаква вещица, но знам, че нямам друг избор и трябва да продължа.

Заемам се с полирания розов кварц, вдигам поотделно всеки от четирите камъка и го насищам с бяла светлина, като повтарям:

— Моля те, осигури ми безусловна любов и безкраен покой.

Слагам ги поред в копринената кесия при тюркоаза, вземам старолита — красив камък, създаден от сълзите на феите — и го моля да осигури древна мъдрост, късмет и помощ за връзка с другите измерения. Хващам в другата ръка зоисита и ги държа едновременно, пречиствам ги с бялата светлина и шепна:

— Моля ви да трансформирате цялата негативна енергия в позитивна, да ми помогнете да се свържа с мистичните царства и…

— Евър? Може ли да вляза?

Поглеждам към дървения праг на вратата — петте сантиметра, които ме разделят от Сабин. После връщам поглед към купчината билки, масла, свещи и мускали, включително и двата камъка в ръцете ми.

— Моля ви да помогнете за изцелението, възстановяването и всичко останало, което е в природата ви — изстрелвам като картечница и ги скривам в кесията.

Само че големият не може да влезе.

— Евър?

Бутам с всичка сила, опитвам се да го наместя, но отворът е толкова малък, че за да влезе, трябва да разкъсам плата.

Сабин чука отново — три отчетливи удара — послание, че знае, че съм вътре и търпението й е на изчерпване. Нямам никакво време за разговори, но съм принудена да кажа:

— Секунда само!

Напъхвам някак си камъка, изтичвам към балкона, оставям кесията на малката масичка, откъдето луната се вижда идеално, после тичам вътре, бутам всичко зад бюрото и когато Сабин почуква отново, оглеждам стаята с нейните очи, макар да знам, че няма време за промени.

— Евър! Добре ли си? — пита тя едновременно ядосано и загрижено.

— Да… аз само… — хващам тениската вдигам я и я надявам на главата си, после обръщам гръб към вратата и викам: — Сега може да влезеш… аз…

И в мига, когато тя влиза, свалям тениската надолу. Изигравам неудобство, сякаш не искам да ме вижда, докато се преобличам, въпреки че досега никога не съм се притеснявала.

— Преобличах се — мърморя и виждам веждите й да се сключват, докато ме оглежда и души за цигари, марихуана, алкохол и всичко, за което са я предупредили в онези ценни книги за възпитанието на подрастващите.

— Имаш нещо червено тук… — вглежда се в тениската ми тя. — Нещо, дето… сигурно няма да се изпере.

Поглеждам се, виждам дебела червена ивица през гърдите си и моментално познавам необходимата за еликсира червена пудра. В същия миг виждам следи и по бюрото. Пликът вероятно е бил скъсан.

Супер! Чудесен начин да докажеш, че току-що си облякла чиста тениска , хокам се наум, докато гледам Сабин да отива към леглото и да сяда на ръба му с мобилния телефон в ръка. Достатъчно ми е да видя червеникавата й аура, за да разбера, че загриженият й поглед не е свързан пряко с мръсната ми блуза, а с мен самата — със странното ми поведение, нарастващата потайност, проблемът с храненето — и тя е убедена, че всичко това води до нещо далеч по-страшно.

Впускам се да намеря логично обяснение за всичко и в залисията си съвсем забравям за непосредствената опасност.

— Евър? Да не си избягала от училище?

Замръзвам на място. Тя поглежда към бъркотията от свещи, треви и всякакви странни неща върху бюрото ми. Повечето от тях не е виждала никога, поне не и групирани по начин, сякаш са предназначени за някаква цел.

— Ъ… да. Заболя ме глава. Но не е нещо сериозно.

Сядам на стола и започвам да се люлея напред-назад с надеждата да разсея погледа й.

Тя продължава да гледа продуктите за големия алхимичен експеримент и понечва да каже нещо, но аз я изпреварвам:

— Имам предвид, че не е било сериозно, щом премина толкова бързо. Но беше ужасен пристъп. Мигрена, От време навреме ми се случва.

В същото време си мисля, че съм най-лошата племенница на света, неблагодарница, лъжкиня, която ръси глупост след глупост. Горката ми леля, няма представа каква късметлийка е, че скоро ще се отърве от мен.