Алисън Ноел - Синя луна

Господин Миноз, който до този момент вече трябва да е свикнал със странното ми поведение, продължава да упорства, вдига ме и ме кара да отговоря на безброй въпроси върху изучаван и неизучаван материал. Толкова съм заета с мисли за Деймън, Роман и предстоящото си заминаване, че отговарям като робот, виждам отговорите в главата му и ги повтарям, без да се замисля.

И когато ме пита:

— Кажи ми, Евър, какво вечерях снощи?

Аз казвам автоматично:

— Две парчета стара пица и чаша и половина кианти.

Забелязвам, че съм се издънила чак когато той зяпва срещу мен.

Всъщност всички зяпват.

Всички, освен Роман, който се засмива още по-силно. Звънецът бие и аз тръгвам към коридора, но Миноз застава пред мен и ме поглежда любопитно.

— Как го правиш?

Вдигам рамене, сякаш не знам за какво говори. Но веднага ми става ясно, че няма да ме остави. Въпросът го мъчи от седмици.

— Как правиш така, че знаеш всичко ? — втренчва се в мене той. — Как знаеш отговорите на исторически въпроси, за които не сме учили?

Навеждам глава, поемам дълбоко въздух и се питам какво толкова ще стане, ако му подскажа истината. Тази вечер напускам неговия свят и има голям шанс той никога да не си спомни за това. Защо тогава да не му отворя очите?

— Не знам — свивам рамене. — Аз лично нищо не правя. Информацията и образите сами се появяват в главата ми.

Той продължава да ме гледа, колебае се дали да ми повярва, или не. Нямам време, нито желание да го убеждавам, но искам да го зарадвам с нещо за сбогом, затова казвам:

— Например знам, че не бива да се отказвате от книгата си, защото един ден тя ще бъде публикувана.

Той отваря уста и ме гледа ококорено, мислите му се люшкат между надеждата и недоверието.

И въпреки че не искам, въпреки че цялата идея ме кара да настръхна, съзнавам, че има още нещо, което трябва да му кажа. Защото така трябва. Освен това, на кого му пука? Аз си тръгвам, Сабин остава сама и мисля, че заслужава малко радост. И като изключим боксерките с щампа на Ролинг Стоунс, песните на Брус Спрингстийн и маниашката му любов към Ренесанса, той ми изглежда напълно безобиден. Да не говорим, че и без това връзката им няма да доведе доникъде, понеже я видях с мъж, който работи в нейната сграда.

— Тя се казва Сабин — казвам, преди да премисля и да променя решението си. Виждам объркването му и добавям.

— Нали се сещате, говоря за онази блондинка от „Старбъкс“? Дето разля чая си върху ризата ви. Същата, за което не спирате да мислите.

Той ме гледа, но е повече от ясно, че няма да каже нищо, защото е онемял. Събирам си нещата, тръгвам към вратата и казвам през рамо:

— Не бива да се страхувате. Сериозно. Съберете сили и я заговорете. Ще видите, че е много мила.

Излизам в коридора и очаквам да видя ехидната усмивка на Роман, но него го няма. Отивам при масите за обяд и разбирам защо.

Той е във вихъра си. Дирижира думите и действията на всички останали като режисьор, като кукловод, като укротител на лъвове в цирка. Тъкмо нещо в съзнанието ми се размърдва, заражда се някакво прозрение, някаква мисъл започва да се оформя… когато го виждам.

Деймън.

Любовта на всеки един от животите ми стои там, толкова изтощен, разрошен и болнав, че ми се свива сърцето. Няма съмнение — нещата се развиват със светкавична бързина. Нямаме никакво време.

И когато Стейша се обръща и просъсква: „Загубеняк“, с ужас разбирам, че този път не се отнася за мен.

А за Деймън.

В следващата секунда цялото училище подхваща рефрена. Цялата злоба, винаги пазена за мен, този път се изсипва върху него.

Откривам Майлс и Хевън и виждам как гласовете им се присъединяват към общия хор. Спускам се към Деймън и потръпвам, когато усещам сухата му студена кожа. Някога високите му скули сега са тревожно измити, тъмните очи, доскоро пълни с топлина и обещание за любов, сега са сълзящи и разфокусирани. Устните му са сухи и напукани, но аз все още усещам непреодолимо желание да притисна моите към тях. Защото колкото и да се е променил, както и да изглежда, това все пак си е Деймън. Моят Деймън . Млад или стар, здрав или болен, няма никакво значение. Той е единственият, за когото ме е било грижа някога, единственият, когото съм обичала, и нито Роман, нито някой друг ще променят този факт.

— Хей! — искам да прошепна, но гласът ми изневерява и очите ми се наливат със сълзи.

Изключвам всички подигравки и смехове около нас и насочвам цялата си енергия върху него. Не мога да си простя, че допуснах да се случи подобно нещо, защото знам, че той никога не би допуснал това да се случи на мен.