Алисън Ноел - Синя луна

— Хей, нали знаете, че ви обичам? — обръщам се към тях. Знам, че това ще ги шокира, но трябваше да им го кажа.

Те се споглеждат тревожно и се питат какво е станало с момичето, което до вчера заслужено носеше прякора Ледената кралица.

— Ъ… добре… — кима Хевън.

Протягам ръце и ги притискам до себе си, като шепна в ухото на Майлс:

— Каквото и да правиш, не спирай да пееш и играеш, това ще ти донесе… — запъвам се и се чудя дали да му кажа, че току-що видях ярките светлини на „Бродуей“, но решавам, че това би го лишило от амбиция, затова казвам — много щастие.

И без да дочакам отговор, се обръщам към Хевън. Много бързам. Трябва да заведа Деймън колкото може по-скоро у Ава, но искам да й кажа две-три думи, да я накарам да обикне себе си малко повече, да й кажа да не подражава на другите и да я убедя, че Джош е прекрасен човек. И е готов да я чака, колкото трябва.

— В теб има толкова много красиви неща — шепна в ухото й. — Ти имаш какво да дадеш на приятелите си. Ще ми се да можеш да видиш колко ярко блести звездата ти.

— Пфу! — засмива се тя и се освобождава от прегръдката ми. — Евър, добре ли си?

Поглежда към Деймън, после отново към мен и пита:

— Какво му става? Защо се е сгърчил така?

Клатя глава и влизам в колата. Нямам време за губене. Преди да подкарам, се обръщам към тях.

— Хей, знаете ли къде живее Роман?

Не съм си представяла, че някога ще се радвам на здрави бицепси, но именно благодарение на тях (както и на измършавялото тяло на Деймън) успявам да го пренеса само с няколко крачки от колата до вратата на Ава. Задържам го прав с едната ръка, а с другата чукам по вратата, готова да я разбия, ако се наложи, но да вляза. За щастие домакинята отваря и веднага ни въвежда вътре.

Тръгвам по коридора и буквално го влача след себе си. Спирам пред виолетовата врата и поглеждам въпросително към нея. Тя обаче се колебае.

— Ако стаята ти наистина е толкова свещена и пречистена, както казваш, не мислиш ли, че не само ще пречисти и Деймън, но и ще му помогне? — казвам, защото знам, че се страхува да не би енергията на един болен и умиращ човек да замърси нейната светая светих, което е толкова глупаво, че не знам да се смея ли, или да плача.

Тя ме поглежда, задържа погледа си повече, отколкото моето изчерпващо се търпение е в състояние да понесе, и най-после се предава. Едва не я изблъсквам от пътя си, влизам, слагам Деймън на кушетката и го завивам с вълненото одеяло, което тя държи наблизо.

— Сиропът и противоотровата са в багажника… в чантата — казвам, хвърлям й ключовете и продължавам да нареждам.

— Сиропът трябва да постои още два дни и тогава да се използва, но предполагам, че под въздействието на противоотровата и пълната луна, той ще се оправи още тази нощ. По-късно ще му дадеш и сиропа, за да възстанови всичките си сили. Сигурно няма да има нужда, защото ще оздравее напълно, но за всеки случай… — кимам и ми се иска да съм поне наполовина уверена в думите си.

— Сигурна ли си, че това ще помогне? — пита Ава, докато изваждам и последната червена бутилка от чантата.

— Трябва да помогне.

И поглеждам към Деймън. Един блед и слаб Деймън, но все пак, Деймън. Все още виждам следите от невероятната му красота, въпреки че сега, под въздействието на старостта, е леко избледняла — косата му е прошарена, кожата — почти прозрачна, а около очите му има ветрило от малки бръчици.

— Това е единствената ни надежда — прошепвам, махам й с ръка да върви и коленича до него.

Вратата зад гърба ми се затваря, но аз не се обръщам, махам нежно косата от влажното му лице и поднасям напитката към устните му.

В началото той се съпротивлява, мята глава от едната на другата страна и стиска устни. Но когато става ясно, че не може да ме надвие, се предава. Позволява да излея течността в гърлото му и кожата му веднага се затопля и възвръща цвета си. Бавно изпива цялата бутилка и ме поглежда с такава любов и признателност, че аз усещам как ме залива вълна на небивало щастие. Знам, че Деймън се е върнал.

— Много ми липсваше — шепна в ухото му и мигам начесто, за да не позволя на сълзите да потекат. Допирам устни до бузата му и всички емоции, които през последните дни се налагаше да потискам, изригват като фонтан. Целувам го отново и отново, докато повтарям. — Всичко е наред, скоро ще бъдеш пак Деймън.

Но внезапно бликналата радост се сгърчва като спукан балон, когато тъмните му очи се вглеждат в моите и той казва: