Алисън Ноел - Синя луна

Образът се разсейва във въздуха, но той остава до мен дълго след това.

Напускам зелените поляни и виждам Роми и Райни да ме чакат на границата. По изражението на лицата им разбирам, че са видели всичко.

— Времето ти изтича — казва Райни и ме поглежда с големите си като палачинки очи, които, както винаги, ме изкарват от равновесие.

Поклащам глава, без да забавям ход, ядосана, че са ме шпионирали, и уморена от навика им вечно да си врат носа в моите работи.

— Всичко е наред — поглеждам през рамо, — така че сте свободни да…

Млъквам, защото нямам никаква представа какво правят през времето, когато не ме следят. Но решавам, че вече няма значение и това не ме засяга, вдигам рамене и продължавам.

Те ме настигат, споглеждат се и си казват нещо на специалния език на близнаците, после се обръщат към мен.

— Има едно нещо, което не е наред.

Застават пред мен и ме принуждават да ги изслушам.

— Нещо се обърка ужасно — казват в хор и металните им гласове се сливат в съвършена хармония, чието ехо продължава да звучи в главата ми.

Но аз свивам устни, нямам никакво намерение да дешифрирам кодираните им глупости. Стигам до мраморните стъпала и се затичвам натам. Отделям няколко секунди да се насладя на най-прекрасната сграда в света и бързо влизам. Звукът от гласовете на близначките остава зад затворената врата и аз заставам в средата на огромния мраморен коридор, затварям очи и се надявам да свърша бързо, за да се върна по-скоро. И си мисля:

Готова съм. Напълно и изцяло готова. Моля те, пусни ме да се върна обратно! В Юджийн, Орегон. Обратно при мама, татко, Райли и Жълтурко. Моля те, моля те, пусни ме да се върна… и върни всичко, както си беше.

В следващия миг се появява къс коридор. В дъното му се вижда врата на стая. Тя е съвсем празна, в нея има само едно бюро и стол. Но не е просто някакво старо бюро, а едно от онези дълги метални бюра, каквито имахме в лабораторията по химия в старото ни училище. Сядам зад него и пред мен веднага се появява голяма кристална топка, просветва и примигва, докато накрая изплува моят образ. Седнала съм на същото метално бюро и се мъча с теста по химия. И въпреки че този кабинет е последната сцена, която бих искала да повторя, разбирам, че това е единствената възможност да се върна обратно. Така че поемам дълбоко въздух, притискам пръсти към екрана и ахвам, когато всичко около мен потъва в мрак.

— Боже мой, този път няма да се справя — изпъшква Рейчъл и отмята косата си назад. — Почти не съм учила. Цяла нощ бях в чата и… — Тя ме гледа сепнато и продължава: — Както и да е. Искам само да те предупредя, че с мен е свършено. Погледай ме сега, защото в мига, когато оценките бъдат нанесени и нашите ги видят, аз съм аут. Може би ме виждаш за последен път.

— Стига, моля те! — укорявам я. — Ако ще късат някого, и двете знаем, че ще съм аз. Пропуснах цяла година, а знаеш, че не съм гений на науката и не бих се заровила в информация, която смятам за ненужна.

Тя отключва шкафчето си и хвърля вътре купчина учебници.

— Радвам се, че свърши и че оценките ще излязат чак другата седмица. Нека да си поживея, докато още мога. И като говорим за живот, към колко часа да намина довечера? — пита тя и вдига вежди толкова високо, че ги скрива под бретона си.

Аз клатя глава и въздъхвам. Сещам се, че още не съм й казала, и знам, че ще побеснее, като разбере.

— Ами… — тръгвам до нея към паркинга, прибирам дългата си руса коса зад ушите и мънкам: — Има лека промяна в плановете. Мама и татко ще излизат и аз трябва да гледам Райли.

— Това „малка промяна“ ли го наричаш? — спира тя на входа и оглежда подробно колите, за да види кой с кого си тръгва.

— Предполагам, че ще можем да излезем, след като заспи и… — но спирам, защото е ясно, че тя не ме слуша.

Щом споменавам за малката си сестра, я губя като слушател. Рейчъл е от малкото ми приятелки, които никога не са мечтали за брат или сестра. Тя е единствено дете и не желае да дели личното си пространство с никого.

— Забрави — отсича тя. — Малките деца имат лепкави пръсти и големи уши. Ами утре?

Отново клатя глава.

— Не мога. Семеен ден. Всички ще ходим на езерото.

— Разбирам — кима съчувствено тя. — Откакто нашите се разведоха, се отървах от подобни мероприятия. У нас семейният ден минава в съда, където се борим за парите от детските надбавки.

— Нямаш представа каква късметлийка си — казвам и веднага съжалявам за неудачната си шега. Защото не само, че е лъжа, но ме натъжава, кара ме да се чувствам виновна и ми се ще да си върна думите обратно.