Алисън Ноел - Синя луна

— Ти ме изостави.

Клатя глава, искам да му обясня. Не аз го оставих, а той мен, но грешката не беше негова и аз му прощавам. Прощавам му за всичко, което някога е правил или казал… въпреки че вече е прекалено късно, въпреки че вече няма значение…

Но вместо това казвам:

— Не, не съм. Ти беше болен. Много болен . Но вече всичко свърши и съвсем скоро ще си напълно здрав. Само че ми обещай, че ще си изпиеш противоотровата, когато… — Когато Ава ти я даде , си мисля, но не мога да го изрека на глас, не искам да го кажа, не искам той да разбере, че това са последните ни минути заедно, нашето сбогом.

— Няма значение, достатъчно е да знаеш, че всичко се оправя. Но трябва да се пазиш от Роман. Той не ти е приятел. Той е зъл безсмъртен. Опита се да те убие. Трябва да възстановиш силите си, за да се справиш с него.

Отново притискам устни до челото му, до очите… покривам цялото му лице с целувки. Вкусвам соления вкус на сълзите си по устните му, вдишвам аромата му, искам да запечатам спомена за уханието му, за вкуса му, за гладката му кожа, и да го нося с мен винаги, където и да отида.

Но въпреки че му повтарям безспир колко много го обичам, въпреки че лягам до него, прегръщам го и притискам тялото си в неговото и оставам там четири часа, докато той спи, въпреки че затварям очи и свързвам енергията си с неговата, за да го излекувам с любовта си, надявайки се част от мен да остане завинаги с него, въпреки всичко, в мига, когато ставам и тръгвам към вратата, той отново повтаря думите си.

Обвинението прозвучава ясно, въпреки че очите му все още са затворени.

— Ти ме изоставяш.

Казвам му последно сбогом, затварям вратата зад себе си и чак тогава осъзнавам, че не говори за миналото.

Той предвижда нашето бъдеще.

Излизам от стаята, влизам в кухнята с натежало сърце и вдървени крайници и с всяка отдалечаваща ме от Деймън стъпка силите ме напускат все повече.

— Добре ли си? — пита ме Ава.

Стои до печката, прави чай. Сякаш всичко си е както преди, сякаш през изминалите часове не се е случило нищо.

Търся опора в стената и не отговарям, нямам сили да говоря. Чувствам се празна, нещастна, самотна и объркана. Но не и добре.

Защото съм предателка. Престъпница. Най-лошият човек на земята. Представяла съм си тази сцена, тези последни минути с Деймън поне милион пъти и нито веднъж не ми е идвало наум, че може да свърши така.

Не съм си представяла, че може да ме обвини. Въпреки че го заслужавам.

— Нямаш време — поглежда Ава към стенния часовник. — Искаш ли малко чай, преди да тръгнеш?

Клатя глава. Трябва да й кажа още няколко неща и да се отбия на две-три места, преди да си отида завинаги.

— Знаеш какво да правиш, нали? — питам и изчаквам да кимне, преди да поднесе чашата към устните си. — Защото сега всичко зависи от теб, Ава. Ако не стане така, както си мисля, ако се окаже, че единствената, която се връща назад, съм аз, тогава ти си единствената ми надежда.

Срещам погледа й и го задържам, за да й покажа колко важно е всичко това.

— Трябва да се погрижиш за Деймън. Той… той не заслужава това и… — гласът ми секва. Притискам устни една към друга и свеждам поглед. Знам, че е време да тръгвам, но трябва да довърша. — И внимавай с Роман. Той е красив и очарователен, но това е само фасада. Той е зъл човек, опита се да убие Деймън и е виновен за всичко случило се.

— Не се безпокой — казва бързо тя. — Изобщо не го мисли. Имам всичко необходимо. Противоотровата е в шкафа ми, сиропът ферментира и на третия ден ще добавя онази билка, както се разбрахме. Въпреки че не вярвам да потрябва. Знам, че всичко ще стане, както си го планирала.

Виждам искрения й поглед и си отдъхвам, благодарна, че мога да разчитам на нея.

— Ти тръгвай за Съмърленд, аз ще се погрижа за останалото — прегръща ме тя и ме притиска здраво към гърдите си. После добавя: — Пък кой знае? Може би един ден отново ще се озовеш в „Лагуна бийч“ и всичко ще започне отначало.

И докато говори, се смее. Искам и аз да се засмея с нея, но не успявам. Най-лошото нещо на думата „сбогом“ е, че никога не можеш да я произнесеш с лекота.

Отдръпвам се, кимам и преди да натисна дръжката на входната врата, едва произнасям „благодаря“, защото имам чувството, че ако кажа още нещо, съвсем ще се срина.

— Няма защо да ми благодариш — следва ме Ава. — Сигурна ли си, че не искаш да погледнеш Деймън за последен път?

Стоя там с ръка върху дръжката и обмислям изкусителната възможност, но миг по-късно поемам дълбоко въздух и поклащам глава. Няма смисъл да протакам повече, а и не искам да видя отново обвинението в очите му.