Алисън Ноел - Синя луна

Деймън обръща лице към мен, опитва се да фокусира погледа си и тъкмо когато си мисля, че виждам в тях искрица познание, всичко отминава толкова бързо, че решавам, че съм си въобразила.

— Хайде да се махаме оттук — дърпам го за ръкава и се опитвам да го задвижа. Усмихвам му се и решавам да му припомня нашите петъци. — Какво ще кажеш „да съкратим останалите часовете“, а?

Вървим бавно и най-после стигаме до портала. В същия момент Роман изниква пред нас.

— Защо си правиш труда? — скръства той ръце и отмята глава, за да покаже своя уроборос.

Хващам ръката на Деймън и присвивам очи, решена да го отстраня от пътя ни, каквото и да ми коства.

— Наистина, Евър — клати глава той и мести поглед ту към мен, ту към Деймън. — Защо си губиш времето? Той е стар и слаб, направо грохнал. Съжалявам, че трябва да го чуеш от мен, но вече не е за тази земя. Не вярвам да искаш да пропилееш младостта си заради един динозавър.

И ме гледа право в очите, синьото в тях сякаш гори, устните се кривят злобно и от време навреме, докато говори, мята поглед към другите. В същия момент дюдюканията и освиркванията започват с нова сила.

И изведнъж разбирам.

Идеята се въртеше отдавна в главата ми, надничаше през другите мисли и се опитваше да привлече вниманието ми, но все нямах време за нея. Все още не съм напълно сигурна и знам, че ако греша, ще се наложи да понеса подигравките на всички. Вглеждам се в лицата на Майлс, Хевън, Стейша, Онър, Крейг и всички останали, които следват подадените команди и действат машинално, без да се запитат нито веднъж „защо“.

Поемам дълбоко въздух, затварям очи, събирам цялата си енергия и викам с пълно гърло:

СЪБУДЕТЕ СЕ!

Отварям очи и се свивам вътрешно, когато виждам как погледите на всички се местят от Деймън към мен. Но нямам намерение да се отказвам. Знам , че Роман е приложил някаква масова хипноза, поставил ги е в състояние на транс и всички изпълняват неговите заповеди.

— Евър, моля те, спаси поне себе си, докато още можеш — смее се Роман. — Няма да мога да ти помогна, ако продължаваш.

Но аз не му обръщам внимание. Трябва да намеря начин да го спра… да ги спра. Да ги събудя, да ги накарам да отворят очи…

Отново поемам въздух, затварям очи и изкрещявам:

ОТВОРЕТЕ ОЧИ!

Което кара съучениците ми да пощуреят от смях. Подигравките, освиркванията и дюдюканията достигат до ново равнище, към главата ми полетяват празни кутии от сода.

Роман въздъхва театрално и ме гледа със съжаление.

— Евър, настоявам да помислиш. Трябва да спреш тази лудост веднага ! Жестоко се лъжеш, ако мислиш, че това ще помогне. Защо не се спуснеш и не им лепнеш по един шамар? Може пък да се събудят.

Стоя пред него, дишам задъхано на малки глътки и, независимо от неговите думи, знам, че не греша. Знам, че ги е омагьосал, блокирал е умовете им и ги е оставил в транс.

И изведнъж си спомням един стар документален филм по телевизията. Там се казваше, че хипнотизаторът връща пациентите си в нормално състояние, като пляска… или щракаше? Не, пляскаше с ръце и броеше до три.

Поемам въздух и поглеждам към накачулилите се по пейките и масите деца, за да могат да ме целят по-точно с остатъците от обяда си. Разбирам, че това е последният ми шанс и ако не стане нищо, просто… просто нямам какво да губя.

Затварям отново очи и извиквам:

СЪБУДЕТЕ СЕ!

После броя от три до едно и пляскам два пъти с ръце.

И тогава…

И тогава настъпва тишина.

Всички притихват и бавно идват на себе си.

Търкат очи, мигат, прозяват се и се протягат, сякаш се събуждат от дълъг сън. Оглеждат се и се питат защо са по масите и защо са до хората, които до вчера са смятали за идиоти.

Крейг реагира пръв. Открива, че раменете му се допират до тези на Майлс, и веднага се измества в далечния край на пейката. Възвръща самообладанието си в компанията на своите приятели и ги дарява с мъжкарски юмрук в рамото.

Хевън поглежда с отвращение към своите моркови и аз не успявам да сдържа усмивката си, убедена, че голямото щастливо семейство се е завърнало обратно към нормалното състояние на леки обиди, въртене на очи и подлагане на крак на противника за удоволствие на приятелската клика.

Училището се връща към своето ежедневие.

Обръщам се и търся Роман, искам да го сразя с победоносна усмивка, но той вече е изчезнал. Вдигам рамене, хващам Деймън под ръка и го повеждам. Тръгвам към паркинга, а Хевън и Майлс, приятелите, които ми липсваха толкова много, ни следват.