Алисън Ноел - Синя луна

— Може би това е така, защото не се храниш добре. — Тя въздъхва, събува обувките, подвива крака под себе си и продължава да ме изследва с поглед. — Но въпреки това растеш като бурен. Пак си пораснала.

Навеждам глава и хлъцвам от изумление, като виждам, че глезените ми се подават изпод материализираните тази сутрин дънки.

— Щом не ти е било добре, защо не отиде до лекарския кабинет? Знаеш, че не бива да напускаш занятия по собствено желание.

Поглеждам я и ми се иска да й кажа да не се тревожи, да не си губи времето за тези неща, защото всичко ще свърши съвсем скоро. Знам, че ще ми липсва много, но съм сигурна, че и нейният живот ще стане по-спокоен. Тя заслужава повече от това. Заслужава по-добър човек от мен. Затова ми се ще да я зарадвам, че скоро ще може да си отдъхне от тази бъркотия.

— Сестрата не става за нищо. Само да раздава аспирин. А ти знаеш, че той не ми помага. Трябваше да се прибера и да си почина известно време. Единствено това ми помага в такива случаи. Затова си тръгнах.

— И дойде ли си? — навежда се тя към мен. — Вкъщи имам предвид.

Очите ни се срещат и аз разбирам, че ме изпитва.

— Не — въздъхвам, навеждам глава и размахвам бялото знаме. — Отидох до каньона и…

Тя продължава да чака.

— И останах за малко сама.

Въздъхвам дълбоко и преглъщам. Все пак съм близо до истината.

— Евър, да не би да е заради Деймън?

Чувам думите й, усещам, че не мога повече, и избухвам в сълзи.

— О, скъпа — мълви тя и разтваря широко прегръдките си.

Скачам от стола и се хвърлям в тях. Правя го непохватно, защото все още не мога да свикна с дългите си мотовилки, и едва не я повалям на пода.

— Извинявай… аз… — започвам, но не мога да завърша, връхлетяна от нов поток сълзи.

Тя започва да гали косите ми и шепне:

— Няма нищо, миличка. Знам колко ти е мъчно. Знам колко трудно е това…

В същата минута се отдръпвам от ръцете й. Чувствам вина, че действам, сякаш всичко е заради Деймън. Истината е, че само една част от сълзите ми са за него. Те са и за приятелите ми — тези в „Лагуна“ и другите в Орегон — и за живота ми — този тук и онзи, към който скоро ще се върна. Разбирам, че на всички тук ще им е по-лесно без мен, включително и на Деймън, но това не прави нещата по-лесни за мен.

Въпреки това трябва да си отида. Просто нямам избор.

Тази мисъл ме успокоява. Каквато и да е причината, имам пред себе си невероятната възможност, единствената възможност — да променя нещата.

Време е да се прибера у дома.

Просто ми се иска да имах малко повече време за сбогуване.

Тази мисъл отново пълни очите ми със сълзи. Сабин ме държи здраво в прегръдките си, нашепва ми утешителни думи, а аз се притискам в нея и слагам глава на рамото й.

Топлата й прегръдка ме кара да се чувствам в безопасност. Сякаш всичко е наред.

Затварям очи, заравям лице в ямката между рамото и врата й и й казвам сбогом без думи.

Събуждам се рано. Това е последният ден от живота ми, или поне последният от настоящия ми живот, и аз искам да го изживея пълноценно. Знам, че ще бъда посрещната от обичайния хор и цял ден ще чувам „смотанячка“, „вещица“ и „откачалка“, но знам, че ще е за последен път и това променя нещата.

В „Хилкръст Хай“ (училището, където ще се завърна) имам цял тон приятели, което прави времето от понеделник до петък, ако не приятно, то поне поносимо. И не си спомням никога да съм искала да бягам от часовете (както правя тук, и то непрекъснато). Там никога не съм се чувствала не на място.

И честно казано, може би именно това е причината да искам да се върна. Мисълта да бъда отново със семейството си, да имам свой кръг от приятели, които ме обичат, и училище, където мога да бъда себе си, прави решението ми далеч по-лесно.

Решение, за което никога не бих се колебала, ако не беше Деймън.

Но все пак съм готова да се откажа от любовта му, въпреки че все още не мога да си представя, че повече никога няма да го видя, да усетя докосването му до кожата си, да поема топлината на погледа му и да почувствам устните му върху моите.

Ала щом това е цената, която трябва да платя, за да се върна при семейството си и към старата Евър, тогава просто нямам избор.

Дрина ме уби, защото искаше да има Деймън за себе си. Деймън ме спаси, за да ме има за себе си. Но колкото и да го обичам, колкото и да ме натъжава мисълта, че повече няма да го видя, си давам ясна сметка, че в мига, когато ме съживи, той обърка естествения ход на нещата. Превърна ме в нещо, което никога не съм искала да бъда.