Алисън Ноел - Страна на сенките

Скачам на крака, изтръгвам чашата от ръката на Роман и я изливам насила в гърлото на Хевън.

Не чувам звуците покрай себе си — нито ахването на Ава, нито молбите на Деймън са в състояние да ме спрат. Към тях се прибавят ръкоплясканията на Роман, придружени от силния му циничен и просташки смях.

Но това не ме интересува.

Единственото нещо, което има значение сега, е тя .

Хевън.

Не мога да я пусна да си иде.

Не мога да я оставя да умре.

Просто не мога да се сбогувам с нея.

Вземам главата й в ръцете си и вече по-бавно й давам да пие. Цветът постепенно се завръща в лицето й, а после тя отваря очи и ги спира на мен.

— Какво, по дя…

Опитва се да стане и успява, макар и трудно. После оглежда стаята, като последователно се обръща към Ава, Деймън и Роман. И накрая пита:

— Къде съм?

Зяпвам я с отворена уста. Нямам идея какво да й кажа. Предполагам, че именно така се е чувствал Деймън с мен, само че сега е много по-лошо.

Той не е знаел за смъртта на душата.

А аз знаех… и въпреки това я обрекох.

— Деймън и Евър решиха да се присъединят към нас, милинка. И знаеш ли какво? Бъдещето изглежда по-прекрасно от всякога! — внезапно Роман се озовава до мен и с едно движение я изправя на крака, като едновременно с това ми намигва. — Не се чувстваше много добре, затова Евър ти даде да пийнеш от някакъв сок. Смяташе, че захарта в него ще ти помогне. Така и стана. А сега, Ава, бъди така добра и иди да ни налееш чай, става ли? Чайникът е на котлона, преди малко го приготвих.

Ава сковано се изправя на крака. Усещам настойчивото й желание да срещне погледа ми… Но аз не мога да я погледна. Не мога да вдигна очи към никого. Не и след онова, което сторих преди малко. Така че тя се отправя по коридора, без да продума.

— Радвам се, че се присъедини към нас, Евър — спира Роман на прага. — Прав бях, като казах, че сме еднакви, ти и аз. Свързани сме за вечността. И не заради глупавото ти заклинание, скъпа. А защото такава е съдбата ни. Мисли за мен като за другата си вечна половинка !

Той се разсмива самодоволно и до насита. Когато отново проговаря, гласът му е снижен до шепот:

— Стига, стига, миличка! Недей да се преструваш на шокирана. Аз, например, изобщо не съм изненадан. Ти изобщо не се отклони от сценария. Нито веднъж досега!

Деймън се привежда към мен. Погледът му е като топла длан, поставена върху ръката ми — нежен, подканващ, внимателен:

— Евър, погледни ме, моля те!

Аз обаче продължавам да се взирам в океана. Водата е толкова тъмна, че всъщност не я виждам… но не мога да изпълня молбата му.

В момента мога да мисля само за черния океан, тъмната луна — и приятелката, която един ден ще попадне в Шадоуленд по моя вина.

Излизам от колата му и тръгвам към ръба. Спирам на края на отвесната скала и се втренчвам в мрака под краката си. Когато той се приближава, се оказвам всмукана от енергийното му поле… и с облекчение се отпускам в него. Той поставя ръка на рамото ми и ме привлича към гърдите си с думите:

— Ще го преодолеем по някакъв начин… ще видиш! Обещавам ти.

Обръщам се рязко с лице към него. Имам нужда да виждам лицето му. Недоумявам как може да каже такова нещо, откъде взема увереността си… и защо.

— И как? — питам с глас тъй немощен и треперлив, че сякаш не е мой. — Как ще го направим? Ще приготвиш амулет и за нея и ще настояваш да го носи всеки ден?

Той поклаща глава. Очите му се впиват в моите:

— Как бих могъл да накарам Хевън да носи амулет, след като не мога да убедя дори теб да си го слагаш? — Пръстите му се плъзгат по врата и надолу по гърдите ми — там, където би трябвало да лежат кристалите. — Какво се случи?

Отново му обръщам гръб. Не искам да му обяснявам защо и как съм го свалила. Сигурна съм, че само ще влоша нещата с разказа за глупавия си опит да направя заклинание на Роман.

— И какво да й кажа? — прошепвам. — Как изобщо мога да й обясня какво съм й причинила? Как се съобщава някому, че си му подарил вечен живот… но ако случайно умре, ще изгуби навеки душата си?

Устните на Деймън почти докосват ухото ми. Усещам топлия му дъх върху врата си, когато повтаря:

— Ще намерим начин. Обещавам ти, че…

Тръсвам глава и се измъквам от прегръдките му. Връщам се отново на ръба и се вглеждам в мрака отвъд, за да избегна погледа му:

— Как можа да го кажеш? Откъде намираш сили? И как успя да…

Той се приближава забързано и застава до мен. От самото му присъствие кожата ми се нажежава.