Алисън Ноел - Страна на сенките

— Няма да го направя! — отсичам. — И не можеш да ме накараш по никакъв начин!

— Изобщо не съм си и помислял, скъпа. Че какво й е забавното на принудата? — лицето му бавно се разтяга в мързелива усмивка. — Точно както ти не можеш да ме накараш да изпълнявам волята ти с жалките си опити да подчиниш ума ми, като го свържеш с твоя. Да не споменаваме, че се обърна към тъмните сили за помощ! — тук вече откровено се разсмива и размахва пръст към мен в подигравателен укор. — Държа се като много лошо момиче, Евър! Не е правилно да се занимаваш с магия, която не разбираш. А най-забавното е, че когато продадох книгата преди много години, изобщо не подозирах, че ще попадне в твоите ръце. Всъщност кой знае… може и да е обратното — да съм го направил нарочно?

И продължава да се смее.

Очите ми срещат неговите, когато истината се стоварва с пълна сила отгоре ми. Джуд. Той ли е човекът, продал книгата на Джуд? И ако това е вярно — заедно ли работят? Замесен ли е Джуд в случилото се с Хевън?

— Защо го правиш? — питам го.

Вече не ме интересува, че Деймън се е запознал с пълния списък на предателствата ми, нито пък за какво си мисли Ава в своето ъгълче. Съсредоточавам се само и единствено върху нас двамата, сякаш сме единствените в тази зловеща, забравена от Бога, стая.

— Е, това е съвсем просто! — усмихва се той престорено приятелски. — Ти толкова упорито се опитваш да очертаеш рамките и да се разграничиш от онова, което правя аз. Сега е шансът ти да докажеш, че наистина е така, че наистина нямаш нищо общо с мен. И ако успееш, ако ме убедиш, че изобщо не си приличаме и не искаме едно и също, аз ще ти дам, каквото искаш. Ще получиш противоотровата на противоотровата, средството да премахнеш ефектите от първото лекарство — и с Деймън ще можете да хукнете към някой хотел, където да изконсумирате медения си месец. Нали за това мечтаеше през цялото време? На тази цел бяха подчинени всичките ти ходове дотук. Единственото, което е необходимо, за да я постигнеш, е да оставиш приятелката си да умре. Ако я пуснеш да си отиде, получаваш своя щастлив край. Гарантираме задоволството на клиента от продукта ни… донякъде.

— Не — започвам ужасено да клатя глава. — Не!

— „Не“ на еликсира или на щастливия край? Кое от двете отричаш?

Поглежда първо към часовника си, а после и към Хевън и добавя със саркастична усмивка:

— Тик-так, тик-так… време е да решиш.

Приближавам се до Хевън, която диша все по-повърхностно и накъсано. Ава е седнала до нея и клати умолително глава, а Деймън — моята вечна половинка, моята единствена истинска любов, мъжът, когото предадох по толкова много начини — ме убеждава да не правя онова, което смятам да сторя.

— Ако се колебаеш твърде дълго, тя ще умре. А ако я върнеш, тогава… нещата може да се объркат доста, както и сама добре знаеш. Но ако я спасиш сега, като просто й дадеш малко от еликсира, тя ще се събуди и ще се чувства добре. Повече от добре всъщност. А пък най-хубавото е, че ще бъде така завинаги ! А нали именно това, в крайна сметка, искат хората? Да получат вечен живот, който да прекарат в превъзходно здраве и да си останат завинаги млади и красиви. Без да остаряват, да боледуват и да се страхуват от смъртта. Безкраен хоризонт, който се разстила пред погледа ти, и с невероятни възможности, които никога не се изчерпват. И така… какво ще бъде, Евър? Дали ще се придържаш към високопарните си, елитарни и егоистични принципи, като по този начин докажеш, че не си приличаме? Ако продължиш да пазиш за себе си съкровищата, които притежаваш, ще се сбогуваш с приятелката си и ще получиш противоотровата. Другият ти избор е… — той се усмихва с приковани в мен очи — да я спасиш. Да й подариш пропуск за света на сила и красота, за каквито преди е можела единствено да си мечтае. Именно за това копнееше тя… това искат всички. Не е необходимо да казваш „сбогом“. Всичко зависи изцяло от теб и твоя избор. Само че, както вече споменах, скоро ще настъпи утрото… няма да е зле да побързаш!

Вглеждам се в бледото й, деликатно лице. Зная, че аз съм отговорна за случилото се. Вината е само и единствено моя. Чувам неясно гласа на Деймън зад себе си, който настоятелно ме моли:

— Евър, скъпа, чуй ме! Не можеш да го направиш! Не можеш да я спасиш — не бива!

Не искам да го погледна, нямам сили за това. Той обаче продължава:

— Трябва да я оставиш да си иде… Не става въпрос за нас, нито за това да бъдем заедно… ще намерим начин, обещах ти. Знаеш на какво ще я изложиш, знаеш какъв е рискът… не може и не бива да го правиш, не и след като видя Шадоуленд! — прошепва накрая. — Не можеш да я обречеш на Страната на сенките.