Алисън Ноел - Страна на сенките

— Това е, Евър! — ухилва се Роман. — Моментът, който чакаше с такова нетърпение!

След което прави широк жест, с който обхваща стаята, Ава, мен и се спира на Хевън: явно тя е голямата награда. Само дето не схващам нищо.

Поглеждам от него към Деймън, който все още се опитва да ми каже нещо, но аз продължавам да не получавам съобщението му.

Очите на Роман мълчаливо се разхождат по мен. Спират се върху босите ми крака и мократа, провиснала върху тялото ми рокля. Той навлажнява устни и заявява:

— Много е просто, скъпа. Толкова е елементарно, че дори ти трябва да си в състояние да го разбереш. Спомняш ли си предишния път, когато дойде в дома ми? Тогава говорихме за цената.

Хвърлям бърз поглед към Деймън и виждам как на лицето му се изписват последователно тревога, недоверие, а после и болка. Не мога да понеса мисълта, че съм го наранила, и отклонявам очи.

— Ау! — Роман палаво свива рамене и покрива устата си с ръка. — Извинявам се! Забравих, че своеволното ти посещение бе нашата малка тайна. Ще трябва да простиш недискретността ми при тези обстоятелства на живот и смърт. И така, с цел да разберете по-добре случващото се в момента — обръща се той към Ава и Деймън, — ще ви разкажа какво стана. Преди известно време Евър намина, за да се опита да сключи сделка с мен. Май твърде много й се иска да си легне с готиния си приятел.

Той се разсмива и тръгва към бара, взема една красива кристална чаша със столче и си налива еликсир. Подигравателният му поглед е прикован в Деймън, който се бори да запази спокойствие.

Рязко си поемам въздух, но не помръдвам. Наясно съм, че смъртта на Роман не би променила абсолютно нищо. Независимо дали е жив, или мъртъв — той контролира ситуацията. Това е неговата игра. Неговите правила. И не мога да не се запитам от колко време продължава това… Колко дълго съм се заблуждавала, че имам някакъв напредък, докато в действителност просто тъпо и сляпо съм следвала замисъла му? Точно както във видението, което ми показа в училище, всички тук сме под неговата власт.

— Евър — телепатията вече не работи и Деймън е принуден да изкаже открито и на глас мислите си, — вярно ли е това?

Преглъщам и отново извръщам поглед. Не мога да срещна очите на нито един от двамата, затова само раздразнено подканям Роман:

— Може ли да минеш направо на съществената част?

— Винаги толкова бързаш, Евър! — Роман започва да клати глава и да цъка укорително с език. — Сериозно, миличка — за човек, който разполага с цялото време на света, това няма никакъв смисъл! Добре тогава. Нека бъде твоето. И така — кажи, имаш ли някаква представа, или поне предположение каква е целта ми?

Поглеждам към Хевън, която почти не диша и съвсем скоро ще си отиде. Нямам особено желание да си призная, че не знам какво иска, какво е направил или защо.

— Спомняш ли си онзи ден, когато дойде да ме видиш в магазина?

Деймън трепва и усещам промяната в енергията му, но този път няма за какво да ме хванат. Присвивам очи и отвръщам:

— Отидох да видя Хевън, не теб. Ти просто беше там.

— Незначителни подробности! — махва с ръка Роман. — Става въпрос за загадката. Спомняш ли си гатанката, която ти зададох?

Въздъхвам и стисвам ръката на Хевън. Потрепервам — тя е студена, суха и не помръдва. Нито едно от изброеното не е добър знак.

— Помниш ли какво ти казах тогава? „Давам на хората онова, което искат“.

Млъква за миг, явно чака да му отговоря, но аз не го правя, така че продължава:

— Въпросът е — какво значи това, Евър? Какво точно искат те? Някакви идеи? — повдига вежда и отново изчаква няколко секунди, после кимва с глава и казва. — Опитай се да се откъснеш от себе си и собствените си егоистични желания за миг и вместо това да погледнеш от една по-широка, по-общочовешка гледна точка — тази на обикновения човек. Хайде де, пробвай! Провери дали изобщо можеш да го направиш, а после — дали ти подхожда. Изобщо не прилича на снобската гледна точка, която защитавате с Деймън, уверявам те. Аз не пазя благата и дарбите за себе си — споделям ги с всички. Е, поне с онези, които смятам, че заслужават.

Обръщам се бавно, докато заставам с лице към него. Внезапно съм започнала да разбирам. Гласът ми е толкова дрезгав, че почти не се разбира, когато изкрещявам:

— Нее!

Местя погледа си от него към Хевън, а истината за цената, която иска да платя, най-после ми се разкрива.

Не!

Погледът ми се впива в неговия. Ава и Деймън остават безмълвни — още не са разбрали какво се случва.