Алисън Ноел - Страна на сенките

Устата ми пресъхва, сърцето ми се опитва да изскочи от гърдите. Залива ме такъв копнеж, че не мога да говоря. Просто седя там и се взирам в своя мил, прекрасен Деймън — по-красив от когато и да било — точно в този миг, облян от светлината на уличните лампи.

От устните му се отронва името ми. Гласът му е така изпълнен с емоция, толкова дрезгав и напрегнат, че разбирам веднага — той чувства същото към мен.

Тръгвам несръчно към него, краката почти отказват да ме слушат. Чувствата, които потисках толкова време, избиват на повърхността и заплашват да ме залеят. Имам толкова неща да му разказвам, толкова признания и важни изводи. Но думите изчезват от ума ми в мига, когато го достигам. Тялото ми се изпълва с ярък пламък, по кожата ми плъзват горещи тръпки. Искам само да се разтопя, да се слея с него и никога повече да не се разделяме…

Той протяга ръка към мен, прихваща ме през кръста и ме придърпва към себе си… Най-сетне…

В този миг вратата се отваря и Роман ни се ухилва подигравателно от прага:

— Евър, Деймън! Толкова съм доволен, че успяхте да дойдете!

Още не е довършил, когато Деймън се озовава пред него и го притиска до стената. Аз ги заобикалям и се втурвам към дневната, където бясно започвам да се оглеждам за Хевън. Виждам я почти веднага — просната на дивана, неподвижна и бледа. Гърдите й почти не се повдигат.

Изтичвам до нея и се отпускам на колене, стиснала китката й. Треперещите ми пръсти се опитват да напипат пулса й — точно както преди време в дома на Деймън.

— Какво й направи? — очите ми хвърлят мълнии и Ава се сгърчва още по-силно.

Изобщо не ме интересува как се чувства — сега знам, че работи с Роман. В мен няма милост за онези, които му помагат.

— КАКВО Й НАПРАВИ? — повтарям, като при всяка дума гласът ми се усилва все повече.

Ако я ударя в земната й чакра — първия център, онзи, който отговаря на суетата и алчността — това ще я убие мигновено. Изобщо няма да се поколебая да го сторя, ако се стигне дотам. Чудя се дали Деймън вече е забил юмрук в слабото място на Роман, централната му чакра. Откривам без учудване, че вече изобщо не ме е грижа.

Не и след онова, което са направили на приятелката ми.

Ава ме поглежда. Лицето й под чупливата кестенява коса е пребледняло, очите й са широко разтворени и умоляващи. Иска да ми каже… или да ми припомни нещо, но аз нямам време за това. Тя все пак отваря уста и с треперещ глас промълвява:

— Не съм й сторила нищо, Евър. Кълна се! Зная, че не ми вярваш, но това е истината…

— Права си. Не ти вярвам — отсичам, без да я поглеждам.

В момента цялото ми внимание е съсредоточено върху Хевън. Притискам ръка към челото й, после до бузата и врата й… Кожата й изстива все повече, а аурата й се замъглява и потъмнява. Усещам как енергията й се оттича от тялото й.

— Изобщо не е, каквото си мислиш! Наеха ме за спиритически сеанс… казаха, че е за някакъв купон… Когато дойдох, видях това — тя махва с ръка към Хевън и започва да клати глава.

— Ама естествено, че си дошла! Нали те е поканил скъпият ти приятел Роман.

Отново се вглеждам в Хевън. Търся някакви следи от насилие, доказателство, че е била нападната, но не откривам нищо подобно. Тя изглежда спокойна, умиротворена. Няма никаква представа, че не й остава дълго време на този свят. Вече е поела по пътя към следващия — към Съмърленд. Освен ако не успея да я спра.

— Опитах се да й помогна… опитах да…

— Защо не го направи тогава? Защо се обади на Джуд, а не в полицията?! — Взирам се в нея, вбесена и мрачна, докато търся опипом чантата и телефона си.

После си спомням, че не ги взех със себе си, но докато успея да проявя нов, Роман връхлита в стаята.

Хвърлям трескав поглед зад гърба му, където очаквам да видя Деймън. Него обаче го няма и сърцето ми потъва в петите.

Роман пък просто се разсмива и започва да клати глава:

— Движи се малко по-бавно от мен. Той е по-стар, нали знаеш?

После замахва и избива материализирания телефон от ръката ми с думите: — Вярвай ми, скъпа, това няма да помогне. За нещастие твоята приятелка, изглежда, е изпила цяла чаша доста силен чай от беладона — и посочва с ръка към фината порцеланова чаша на масата, на чието дъно се вижда съвсем малко утайка, — известна още като лудо биле. Ако не знаеш, дори едно листо може да отрови възрастен човек. Няма лекарски екип, който да може да й помогне сега. Не — единствената, която може да я спаси, си ти самата .

Присвивам очи: нямам представа какво иска да каже. Срещам погледа на Деймън, който вече е застанал зад него. На лицето му е изписано предпазливо и притеснено изражение. Разбирам, че се опитва да ми съобщи нещо, да ми предаде някакво послание по телепатичен път, но не успявам да го схвана. Получавам единствено съвсем лек шум, нещо като ехо от мислите му, чиито думи не мога да различа.