Алисън Ноел - Страна на сенките

— Евър? Да, тук е… — намръщва се той. — До-обре…

Протяга ръка към мен, явно иска да взема телефона. Аз обаче пренебрегвам жеста му и вместо това се измъквам от джакузито. Движа се с такава скорост, че той тръсва глава и започва да примигва в опит да осъзнае видяното.

Грабвам роклята си и я навличам светкавично. Тя подгизва и прилепва към тялото ми за секунди. Очите ми мятат пламъци, когато се впиват в неговите. Трябва да разбера какво е намислил и какво става.

— Теб търсят — казва ми той и също се измъква от ваната.

После пак се опитва да ми пробута телефона.

— Кой е? — питам с глас, спаднал до пресипнал шепот, а наум бясно прехвърлям списъка със седемте чакри и съответстващите им слабости.

По възможно най-бързия начин трябва да определя коя е неговата.

— Ава е. Каза, че иска да говори с теб.

После спира за миг, накланя глава настрани и ме поглежда загрижено:

— Добре ли си?

Правя крачка назад. Не знам какво става, но със сигурност не е нещо добро. Заобикалям аурата му и се опитвам да надникна в ума му, но не виждам нищо заради щита, който е издигнал около него.

— Откъде има номера ти? — питам го подозрително с поглед, прикован в неговия.

— Та тя работеше при мен… не помниш ли? — Той свива рамене и после недоумяващо разперва ръце. — Евър, наистина… защо се държиш така? Какъв е проблемът?

Стрелвам го с очи. Сърцето ми препуска, а ръцете ми треперят. Повтарям си, че мога да го победя, ако се стигне до това. На глас казвам само:

— Остави телефона.

— Моля?!

— Остави го. Ей там — посочвам шезлонга, без да го изпускам от очи. — След това веднага се отдалечи от него и не се приближавай повече.

Той ми хвърля поредния неразбиращ поглед, но изпълнява нареждането ми. После се отдръпва към басейна и проследява движенията ми. Отивам до шезлонга и вземам телефона, все така, без да откъсвам поглед от Джуд:

— Евър? — гласът е забързан, напрегнат — и определено принадлежи на Ава. — Евър, трябва да ме изслушаш! Няма време за обяснения!

Застивам. Не мога да помръдна, толкова съм шокирана, така че просто оставам на място и слушам думите, които се изливат в ухото ми:

— Нещо е станало с Хевън… тя не е добре… почти не диша! Ще… ще я изгубим, ако веднага не дойдеш в къщата на Роман!

Тръсвам глава и се опитвам да проумея току-що чутото.

— За какво говориш, по дяволите? Какво става там?

— Просто ела тук — веднага! Побързай, наистина… преди да е станало прекалено късно!

— Обади се в полицията! — крещя, но не получавам отговор.

Вместо това по телефона долита някакъв приглушен звук, като от боричкане, след което се разнася мазният самоуверен глас на Роман:

— Определено не може да става въпрос за това, миличка — мърка той. — Сега, бъди добро момиче и бързо си донеси симпатичната физиономия тук. Приятелката ти искаше да й предскажат бъдещето, а, за съжаление, в момента то не изглежда никак розово. Животът й виси на косъм, Евър. И като казвам косъм, имам предвид точно това. Така че предлагам да сториш правилното нещо и да дойдеш — веднага. Настъпи времето да разрешиш загадката.

Телефонът пада от вкочанените ми пръсти, но веднага след това се вземам в ръце и се втурвам навън. Джуд тръгва след мен, моли ме да му обясня какво става. В един момент обаче прави грешката да стисне рамото ми. Обръщам се и го удрям толкова силно, че прелита през двора и се строполява върху шезлонгите сред звука от чупеща се пластмаса. Чувам опитите му да се изправи, обръщам се и го измервам с пронизващ, жесток поглед:

— Вземай си нещата и се махай! Да не съм те заварила тук, като се върна!

А после изхвърчам през вратата и се впускам в бяг. Наум се моля да успея да стигна навреме.

Тичам. Профучавам покрай коли, къщи, улични котки и кучета. Краката ми се местят сами, мускулите се свиват и разпускат — носят ме напред, без да се налага да им заповядвам, сякаш по своя воля. Тялото ми се движи като добре смазана машина с бляскави и съвсем нови части.

Зная, че ми е отнело само няколко секунди, но имам чувството, че са минали часове.

Часове, откакто не съм виждала Хевън.

Часове, докато я видя отново.

Но когато стигам там, той е първото, което съзирам. Пристига по същото време, по което и аз се озовавам пред вратата.

Това ми е достатъчно. Виждам го от плът и кръв пред себе си и всичко друго изчезва, сякаш не е съществувало. Нищо друго няма значение сега, когато е на една ръка разстояние от мен.