Ема Донахю - Стая

В библиотеката живеят милиони книги, за които не трябва да плащаме пари. Висят великански насекоми, не истински, от хартия. Баба търси в „К“ за „Алиса“ и я намира, не с правилната форма, но със същите думи и картинки, много е странно. Показвам на Баба най-страшната картинка с Херцогинята. Сядаме на канапето да ми чете „Хамелнският ловец на плъхове“, не знаех, че е и книга, освен приказка. Най-хубавата ми част е, когато родителите чуват смеха в скалата. Все викат на децата да се върнат, но децата са в прекрасна страна, мисля, че може да е Раят. Планината никога не се отваря да пусне родителите.

Едно голямо момче играе на компютър с Хари Потър, Баба казва да не стоя прекалено близо, не е мой ред.

Има и мъничък свят на една маса с релси за влак и сгради, едно дете си играе със зелен камион. Аз отивам там, вземам червен локомотив. Бутам го в камиона на детето малко, то се кикоти. Правя го по-бързо, така че камионът пада от релсите, то се смее още повече.

— Добре се справяш със споделянето, Уокър. — Това е мъж на креслото, който гледа нещо като блекбърито на Чичо Пол.

Мисля, че май детето е Уокър.

— Пак — иска то.

Този път слагам моя локомотив върху малкия камион, после вземам оранжев автобус и го удрям и в двата.

— Внимателно — казва Баба, но Уокър казва:

— Пак — и подскача нагоре-надолу.

Влиза друг мъж и целува първия, а после и Уокър.

— Кажи чао-чао на приятеля си — казва му той.

Това аз ли съм?

— Чао-чао — Уокър размахва ръка нагоре-надолу.

Мисля, че ще го гушна. Правя го прекалено бързо и го бутам, той се удря в масата с влакчето и плаче.

— Много съжалявам — повтаря Баба, — внукът ми не… тепърва научава за границите…

— Всичко е наред — казва първият мъж. Тръгват си с малкото момче и правят едно-две-трии-ииий и го люлеят между тях, то вече не плаче. Баба ги гледа, изглежда объркана.

— Запомни — обяснява тя на път към бялата кола, — не гушкаме непознати. Дори и добрите.

— Защо?

— Просто не го правим, пазим си прегръдките за хората, които обичаме.

— Аз обичам онова момче Уокър.

— Джак, никога преди не си го виждал.

Тази сутрин намазвам малко сироп върху палачинката си. Всъщност е хубаво с двете заедно.

Баба чертае около мен, казва, че няма проблем да се рисува на верандата, защото като завали, тебеширът ще се отмие. Аз гледам облаците, ако започнат да валят, ще изтичам вътре свръхзвуково бързо, преди да ме удари някоя капка.

— Недей да ме цапаш с тебешир — казвам й аз.

— О, не бъди чак такъв придирчив.

Издърпва ме да стана и на верандата има форма на дете, аз съм. Имам огромна глава, без лице, без вътрешности, разкривени ръце.

— Доставка за теб, Джак — Додя вика, какво иска да каже?

Влизаме в къщата и той реже голям кашон. Изважда нещо голямо и казва:

— Е, за начало това може да отиде на боклука.

Тя се развива.

— Черга — прегръщам я силно, — тя е нашата Черга, моята и на Мам.

Той вдига ръце и казва:

— Както искаш.

Лицето на Баба се мръщи.

— Може би да я изкараш навън и да я поотупаш, Лио…

— Не! — викам аз.

— Добре, ще използвам прахосмукачката, но дори не ми се мисли какво има в това… — потърква Черга между пръстите си.

Трябва да държа Черга върху надуваемото ми в спалнята, не може да я влача из цялата къща. Така че седя с нея над главата ми като палатка, мирише точно както си спомням, на пипане също. Там отдолу има други неща, които полицията е донесовала. Давам на Джип и Дистанционно особено големи целувки, също и на Опарена лъжица. Ще ми се Дистанционно да не беше счупено, та да накара Джип да върви. Топка от думи е по-сплескана, отколкото я помня, а Червен балон почти го няма. Космически кораб е тук, но ракетният му взривител липсва, не изглежда много добре. Няма Форт, нито Лабиринт, сигурно са били прекалено големи и не са се побрали в кашоните. Имам петте си книги, дори „Дилън“. Изваждам другия „Дилън“, дето взех от мола, защото мислех, че е моят, ама новият е много по-лъскав. Баба казва, че съществуват хиляди от всяка книга на света, така че да могат хиляди човекове да ги четат в една и съща минута, става ми лошо само като си представя. Новият Дилън казва:

— Здравей, Дилън, приятно ми е да се запознаем.

— Аз съм Дилън на Джак — отговаря Старият Дилън.

— Аз съм на Джак — сега е Новият.

— Да, ама всъщност аз първи бях негов.

После Старият и Новият се удрят с ръбове, докато една страница от Новия се скъсва и аз спирам, защото скъсах книга и Мам ще се ядоса. Тя не е тук да се ядоса, дори не знае, аз плача и плача, и затварям книгите с ципа в чантата ми с Дора, за да не ги намокря. Двамовете Дилъновци се сгушват заедно вътре и се извиняват.