Ема Донахю - Стая

В колата не ме поглежда в огледалото. Аз питам:

— Защо ти хвърли моята топка?

— Активира алармата — казва Баба, — защото не бях платила.

— Ти крадеше ли?

— Не, Джак — вика тя. — Тичах из сградата като побъркана да те търся. — После казва по-тихо: — Можеше да се е случило какво ли не.

— Като земетресение?

Баба ме гледа в малкото огледало.

— Някой непознат може да те грабне, Джак, за това говоря.

Непознат е не приятел, ама жените ми бяха новите приятели.

— Защо?

— Защото може да иска да си има собствено малко момченце, ясно?

— Не ми звучи ясно.

— Или дори да те нарани.

— За него ли говориш? — Стария Ник, но не мога да го кажа.

— Не, той не може да излезе от затвора, но някой друг като него — казва Баба.

Не знаех, че има друг като него в света.

— Може ли вече да се върнеш и да ми вземеш топката? — питам аз.

Тя запалва двигателя и ни изкарва толкова бързо от паркинга, че гумите свирят.

В колата аз се ядосвам повече и повече.

Връщаме се в къщата и аз слагам всичко в чантата си на Дора, само дето обувките не се побират, та ги изхвърлям на боклука и навивам Черга, и я влача надолу по стълбите зад мен.

Баба влиза в коридора.

— Изми ли си ръцете?

— Връщам се в Клиниката — крещя й аз — и ти не можеш да ме спреш, защото си, защото си непознат!

— Джак — казва тя, — върни тази миризлива черга където си беше.

— Ти си миризлива — изревавам аз.

Баба си притиска гърдите.

— Лео — казва през рамо, — кълна се, не издържам вече…

Додя се качва по стълбите и ме вдига.

Изпускам Черга. Додя изритва чантата ми на Дора от пътя. Носи ме, аз пищя и го удрям, защото е позволено, случаят е специален, мога дори да го убия, убивам го пак и пак…

— Лео — реве Баба долу, — Лео…

Трам-та-та , ще ме разкъса на парчета, ще ме увие в Черга и ще ме погребе и червеи пълзят навътре, червеи пълзят навън…

Додя ме хвърля на надуваемото, ама не боли.

Сяда му накрая, така че се повдигам като от вълна. Още плача и треперя, и сополът ми се намазва на чаршафа.

Спирам да плача. Опипвам под надуваемото за Зъб, слагам го в устата и смуча силно. Той вече на нищо няма вкус.

Ръката на Додя е на чаршафа до мен, има косми на пръстите.

Очите му чакат моите.

— Всичко е наред, минало-заминало?

Аз премествам Зъб на венеца си.

— Какво?

— Искаш ли да ядем пай на канапето и да гледаме мача?

— Добре.

Вдигам клонките, паднали от дърветата, дори огромните и тежките. Аз и Баба ги връзваме на снопове с връв, за да ги вземе общината.

— Как общината ще…?

— Става дума за хората от общинската управа, онези, на които това им е работата.

Като порасна, работата ми ще е великан, не човекоядец, а такъв, дето например хваща децата, паднали в морето, и ги връща обратно на сушата.

— Тревога, глухарче! — крещя аз. Баба го изважда с лопатката, та да може тревата да расте, понеже няма място за всичко.

Когато сме вече изморени, отиваме в хамака, дори и Баба.

— Едно време седях така с майка ти, когато беше бебе.

— Давала ли си й да бозка?

— Какво да бозка?

— От гърдите ти.

Баба поклаща глава.

— Играеше си с пръстите ми и ги кривеше, докато сучеше от бутилката.

— Къде й е майката с корема?

— Ма… о, знаеш и за нея? Боя се, че нямам представа.

— Тя има ли си друго бебе?

Баба не казва нищо. После казва:

— Хубава мисъл.

Рисувам на кухненската маса със старата престилка на Баба, на която има крокодил и „Ядох алигатор при реката“. Не правя истински рисунки, само цапаници и ивици, и спирали, използвам всички цветове, дори ги смесвам в локвички. Харесва ми да направя мокро място, после да сгъна хартията, както ми показа Баба така, че като я разгъна, е пеперуда.

Мам е на прозореца.

Червеното се разлива. Опитвам се да го забърша, ама ми е по целия крак и на пода. Лицето на Мам вече не е там, тичам до прозореца, ама нея я няма. Въобразих ли си? Оставил съм червено на прозореца и на масата, и на плота.

— Бабо? — крещя. — Бабо?

После Мам е точно зад мен.

Тичам почти в нея. Тя тръгва да ме прегръща, ама аз казвам:

— Не, целият съм в боядисвано.

Тя се смее, развързва ми престилката и я хвърля на масата. Гушка ме здраво навсякъде, ама аз си държа лепкавите ръце на един фут разстояние.

— За малко да не те позная — казва ми тя в главата.

— Защо за малко да не…

— Сигурно заради косата.

— Виж, имам още малко дълга, ама е в гривна и все се закачова на разни неща.