Ема Донахю - Стая

— Ще ми я подариш ли?

— Разбира се.

Гривната се нацапва с малко боя, докато се измъква от китката ми. Мам я слага на своята. Изглежда различно, ама не знам как.

— Извинявай, че те начервих на ръката.

— Пере се — влиза Баба и казва.

— Не си му казала, че ще дойда? — пита Мам и я целува.

— Реших, че така е най-добре, в случай на нещо непредвидено.

— Няма нищо непредвидено.

— Радвам се да го чуя — Баба си бърше очите и започва да чисти боята. — Така, Джак спи на надуваем матрак в нашата спалня, но мога да ти приготвя легло на канапето…

— Всъщност най-добре да тръгваме.

Баба замръзва за секунда.

— Няма ли поне за вечеря да останете?

— Разбира се — казва Мам.

Додя прави свински пържоли с ризото, не ми харесват парчетата с кокал, но изяждам всичкия ориз и остъргвам соса с вилица. Додя си открадва малко от свинското ми.

— „Крадльо, не кради!“

Той изстенва:

— Да му се не види!

Баба ми показва тежка книга с деца, пълна с Мам и Пол като малки. Старая се да повярвам, после виждам снимка с момичето на плажа, онзи, на който Баба и Додя ме заведоха, и лицето й е точно същото на Мам. Показвам на Мам.

— Да, това съм аз — казва тя и отгръща страницата. Има една на Пол, който маха от прозорец в гигантски банан, който е всъщност статуя, също и една на двамата как ядат сладолед на фунийки с Дядо, ама той изглежда различно и Баба — също, на снимката е с тъмна коса.

— Къде има на хамака?

— През цялото време бяхме в него, така че сигурно никой не се е сетил да ни снима — се сеща Мам.

— Сигурно е ужасно да нямаш нито една — казва й Баба.

— Какво да нямаш?

— Снимки на Джак като бебе и като е прохождал. Така де, за спомен.

Лицето на Мам е цялото празно.

— Не съм забравила нито ден. — Поглежда си часовника, не знаех, че си има, той е с остри стрелки.

— По кое време те очакват в клиниката? — пита Додя.

Тя клати глава.

— Приключих с това. — Изважда нещо от джоба си и го размахва, ключ на държател. — Познай, Джак, двамата си имаме наш собствен апартамент.

Баба й казва другото име.

— Мислиш ли, че е добра идея?

— Идеята беше моя. Всичко е наред, мамо. Там има съветници по всяко време на денонощието.

— Но ти дори преди не си живяла извън дома…

Мам гледа Баба, гледа я и Додя. Той започва да се смее бурно.

— Не е смешно — казва Баба и го удря по гърдите. — Знае за какво говоря.

Мам ме води горе да ми събере нещата.

— Затвори очи — моля я, — има изненади. — Водя я в спалнята. — Та-дааа! — Чакам. — Това е Черга и много от нещата ни, полицията ни ги върна.

— Така изглежда — казва Мам.

— Виж, Джип и Дистанционно…

— Нека не влачим с нас счупени вещи — казва тя, — вземи само каквото наистина ти трябва и го сложи в новата си чанта на Дора.

— Всичкото ми трябва.

Мам изпуска въздух.

— Както искаш.

Как искам?

— Има кашоните, дето всичко дойде в тях.

— Казах добре.

Додя слага всичките ни неща в багажника на бялата кола.

— Трябва да си подновя шофьорската книжка — казва Мам, докато Додя кара.

— Може да се окаже, че си поизгубила форма.

— О, аз във всичко съм я поизгубила — отговаря Мам.

Аз питам:

— Защо ти си изгубила…?

— Като Тенекиения човек — казва Мам през рамо. Вдига си лакътя и изскърцва. — Хей, Джак, някой ден ще си купим ли наша кола?

— Супер. Всъщност може би хеликоптер. Супервъртящ хеликоптер, дето ще е влак, кола и подводница.

— Ето на това му викам пътуване.

Минават часове часове часове в колата.

— Защо е толкова дълго? — питам аз.

— Защото е чак в другия край на града — казва Баба. — Буквално в съседния щат.

— Мамо…

Небето става тъмно.

Додя паркира, където му казва Мам. Има голям знак. „Жилищен Комплекс За Независим Живот“. Помага ни да си пренесем всичките кашони и торби в сградата, която е направена от кафяви тухли, само аз дърпам моята Дора на колелца. Влизаме в голяма врата с мъж, който се нарича портиер и се усмихва.

— Той заключва ли ни? — прошепвам аз на Мам.

— Не, просто не пуска други да влизат.

Има три жени и мъж, които се казват Помощен персонал, ние сме повече от добре дошли да натиснем звънеца винаги когато имаме нужда от помощ с каквото и да е, звънецът е като обаждане по телефона. Има много етажи и апартаменти на всеки, този на мен и на Мам е на номер шест. Дърпам я за ръкава и шепна:

— Пет.

— Какво?

— Може ли да сме на пет?

— Съжалявам, не можем да избираме — казва тя.

Когато асансьорът се затваря, Мам потреперва.