Ема Донахю - Стая

— Чао-чао, стар гнил зъб. Точка по въпроса.

Тя почти се смее, ама аз не.

Мисля, че май наистина съм го глътнал погрешка. Може да не премине в акото ми, може би ще се крие в мен в някой ъгъл завинаги.

През нощта шепна:

— Още съм включен.

— Знам — казва Мам. — Аз също.

Спалнята ни е „Стаята На Мам“, дето е в Независимия живот, дето е в Америка, дето е залепена върху света, дето е топка със синьо и зелено с милион мили диаметър и непрекъснато се върти. Извън света е Откритият космос. Не знам защо не изпадаме. Мам казва, че е гравитацията, която е невидима сила, дето ни държи залепени на земята, ама аз не я усещам.

Жълтото лице на Господ се показва, гледаме го през прозореца.

— Забелязваш ли — казва Мам, — че всяка сутрин е малко по-рано?

Има шест прозореца в нашия Независим живот, всичките показват различни картини, ама някои на едни и същи неща. Любимата ми е в банята, защото има строеж, мога да гледам надолу към крановете и багерите. Казвам им всичките думи от „Дилън“, харесва им.

Във всекидневната си лепвам велкрото, защото ще излизаме. Виждам мястото, където беше вазата, докато не я хвърлих.

— Можем да помолим за друга за Неделно лакомство — казвам на Мам, после си спомням.

Нейните обувки имат връзки и тя ги оплита. Поглежда ме, не е ядосана.

— Нали знаеш, че никога повече няма да ти се налага да го виждаш.

— Стария Ник — казвам името, за да видя дали звучи страшно, страшно е, но не много.

— На мен ще ми се наложи само още веднъж — казва Мам, — когато отида в съда. Но това ще е след много месеци.

— Защо ще ти се наложи?

— Морис казва, че може да го направя и през видеовръзка, но аз всъщност искам да го погледна в злобните дребни очички.

Какви? Опитвам се да си спомня очите му.

— Може пък той да ни моли за Неделно лакомство, много ще е смешно.

Мам прави немного хубав смях. Гледа в огледалото, рисува си черни линии около очите и червено на устните.

— Като палячо си.

— Това е просто грим, за да изглеждам по-добре.

— Ти винаги изглеждаш по-добре — казвам й аз.

Тя ми се ухилва в огледалото. Слагам си пръстите в ушите и ги размахвам.

Държим се за ръце, ама въздухът е много топъл днес, та се хлъзгат. Гледаме в прозорците на магазините, само че не влизаме, само вървим. Мам все повтаря, че нещата са смехотворно скъпи или че са боклуци.

— Тук продават мъже и жени, и деца — казвам й аз.

— Какво? — завърта се. — О, не, виж, това е магазин за дрехи, така че, като пише „Мъже, жени, деца“, означава просто, че има дрехи за всички тези хора.

Когато трябва да пресечем улица, натискаме бутона и чакаме малкото сребърно човече, то ще ни пази. Има нещо, което прилича само на бетон, но децата са там и писукат, и скачат да се намокрят, нарича се водна площадка. Гледаме малко, ама не прекалено дълго, защото Мам казва, че може да изглеждаме странно.

Играем „Аз, шпионинът“. Купуваме сладолед, който е най-хубавото нещо на света, моят е ванилия, а на Мам — ягода. Другия път може да си вземем с различен вкус, има стотици. Голямата буца ме изстудява чак до долу и лицето ми боли, Мам ми показва как да си слагам ръката на носа и да вдишвам топъл въздух. На света съм вече три седмици и половина и пак никога не знам какво ще боли.

Имам малко монети, дето Додя ми даде, купувам на Мам шнолка за косата й с калинка отгоре, ама не истинска. Тя казва благодаря пак и пак.

— Може да я имаш завинаги, дори като си умряла — й казвам аз. — Ще си умряла преди мен ли?

— Такъв е планът.

— Защо такъв е планът?

— Ами когато ти станеш на сто, аз ще съм на сто двайсет и една и мисля, че тялото ми ще е поизносено — усмихва се. — Ще съм в Рая и ще ти приготвям стаята.

— Нашата стая.

— Добре, нашата стая.

После виждам телефонна кабина и отивам да си играя на Супермен, който се преоблича в костюма си, помахвам на Мам през стъклото. Има малки картички и усмихнати снимки, на които пише „Блондинка с бюст“ и „Филипинска жена-мъж“, те са наши, защото който свари, той товари, ама като показвам на Мам, тя казва, че са мръсни и ме кара да ги хвърля на боклука. За малко се изгубваме, после тя вижда името на улицата, където е Независимият живот, така че не сме се загубили наистина. Краката ми са уморени. Мисля си, че човековете в света трябва да са постоянно уморени.

В Независимия живот ходя бос, никога повече няма да харесвам обувки.

Човековете в „Шест В“ са една жена и две големи момичета, по-големи от мен, ама не най-големи. Жената носи тъмни очила през цялото време, дори в асансьора, и подскача на патерица, момичетата май не говорят, но аз помахах с пръсти на едното и то се усмихна.