Ема Донахю - Стая

Тя издиша дълго.

— Нека опитаме само днес. Можем да направим табелки с имената и да ги залепим на вратите…

— Яко.

Правим букви с всякакви различни цветове върху страници, пише „Стаята На Джак“ и „Стаята На Мам“, после ги залепваме с тиксо, използваме колкото искаме.

Трябва да акам, гледам в него, ама не виждам Зъб.

Седим на канапето и гледаме вазата върху масата, от стъкло е, но не невидимо, има много синьо и зелено.

— Стените не ми харесват — казвам на Мам.

— Какво им е?

— Прекалено са бели. Ей, знаеш ли какво, можем да купим коркови квадрати от магазина и да ги налепим навсякъде.

— Няма начин, човече. — След минута казва: — Това е ново начало, нали помниш?

Казва „помниш“, ама сама не иска да спомня за Стая.

Сещам се за Черга, изтичвам да я извадя от кашона и я влача зад себе си.

— Черга къде ще отиде, до канапето или до леглото?

Мам клати глава в несъгласие.

— Ама…

— Джак, цялата е оръфана и оцапана от седем години… оттук я надушвам. Трябваше да те гледам как се учиш да лазиш върху тази черга, как се учиш да ходиш, все се спъваше в нея. Веднъж се изака на нея, друг път разляхме супа, така и не успях да я изчистя. — Очите й са лъскави и прекалено големи.

— Да, също и съм се родил на нея, и бях умрял в нея.

— Да, ето защо много бих искала да я хвърля в пещта за горене.

— Не!

— Ако поне веднъж в живота си помислеше за мен, а не за…

— Мисля — крещя аз. — Мислех за теб винаги, докато беше да те Няма.

Мам затваря очи за секунда.

— Знаеш ли какво, може да я държиш в твоята си стая, но навита в гардероба. Става ли? Не искам да я виждам.

Отива в кухнята, чувам я да плиска водата. Вдигам вазата, хвърлям я към стената и тя става на милиард парчета.

— Джак… — Мам стои пред мен.

Аз крещя:

— Не искам да съм ти малкото зайче!

Тичам в „Стаята На Джак“ с Черга, дърпаща зад мен, тя се закача на вратата, влача я в гардероба и я издърпвам около мен, седя там часове, но Мам не идва.

Лицето ми е цялото схванато, където са засъхнали сълзите. Додя казва, че така се прави сол, хващат се вълните в малки езера, после слънцето ги изсушава.

Чувам страшен звук бзз-бзз-бзз , после слушам Мам да говори.

— Да, предполагам по-добър няма да има. — След минута я чувам пред гардероба. — Имаме гости.

Доктор Клей е и Норийн. Донесли са храна, наречена за вкъщи, което е спагетки и ориз, и хлъзгави жълти вкусни неща.

Тресчиците от вазата ги няма, сигурно Мам ги е изчезнала в боклука.

Има компютър за нас, доктор Клей го настройва, за да можем да играем игри и да изпращаме имейли. Норийн ми показва как да правя рисунки направо на екрана със стрелката, маскирана на четка. Правя една на мен и Мам в Независимия живот.

— Какво е това надрасканото бяло? — пита Норийн.

— Това е пространството.

— Откритият космос?

— Не, всичкото пространство вътре, въздухът — казвам аз.

— Е, известността е вторична травма — казва доктор Клей на Мам. — Мислили ли сте за нова идентичност?

Мам клати глава.

— Не мога да си представя… Аз съм си аз и Джак си е Джак, нали? Как да започна да го наричам Майкъл или Зейн, или нещо друго?

Защо тя ще ме нарича Майкъл или Зейн?

— Тогава поне нова фамилия — казва доктор Клей, — така че да привлича по-малко внимание, като тръгне на училище.

— Кога ще тръгна на училище?

— Когато си готов — отговаря Мам, — не се тревожи.

Не мисля, че някога ще съм готов.

Вечерта си вземаме вана и аз си лягам главата върху корема на Мам във водата почти заспал.

Упражняваме се да бъдем в двете стаи и да си викаме, ама не прекалено силно, защото и други човекове живеят в другите Независими животи, дето не са „Шест Б“. Когато съм в „Стаята На Джак“, а Мам е в „Стаята На Мам“, не е толкова зле, само като е в други стаи и аз не знам кои, тогава не ми харесва.

— Всичко е наред — казва тя, — винаги ще те чувам.

Ядем още от за вкъщи затопловано наново в микровълновата ни, това е малката печка, дето работи супербързо с невидими смъртоносни лъчи.

— Не мога да намеря Зъб — казвам на Мам.

— Моят зъб ли?

— Да, Болен зъб, дето падна и го запазих, държах го през цялото време, но сега май е загубен. Освен ако може би не съм го глътнал, но той още не преминава в акото ми.

— Не се тревожи за това.

— Ама…

— Хората навън се движат толкова много, че непрекъснато губят разни неща.

— Зъб не е просто нещо, трябва да го имам.

— Повярвай ми, не ти трябва.

— Ама…

Хваща ме за раменете.