Ема Донахю - Стая

— А, да, видях и морето, в него няма ако, измамила си ме.

— Толкова много въпроси задаваше — казва Мам. — А аз нямах за всичките отговор, налагаше се някои да си измислям.

Чувам й плачещия дъх.

— Мам, можеш ли да дойдеш тук довечера?

— Още не.

— Защо не?

— Все още се опитват да ми докарат дозата, опитват се да разберат какво ми трябва.

Аз, аз й трябвам. Не може ли да го разбере?

Искам да си изям моето пад таи с Опарена лъжица, но Баба казва, че е нехигиенично.

По-късно съм във всекидневната и сърфирам по каналите, това означава да гледам всичките планети бързо като сърфист, и си чувам името, не на истинско, а в Телевизор.

— … трябва да послушат Джак.

— В известен смисъл всички ние сме Джак — казва друг мъж, седнал до голямата маса.

— Очевидно — съгласява се друг.

И те ли се казват Джак, те някои от милиона ли са?

— Детето вътре в нас, затворено в нашата лична Стая, ръководство за начинаещи — казва друг от мъжете и кима.

Не мисля, че някога съм бил в тяхната стая.

— Но пък иронията е там, че при освобождаването се оказваме сами сред множеството…

— Замаяни от сетивното претоварване на модерността — казва първият.

— Постмодерността.

Има и една жена.

— Не можем да отречем обаче, че на едно символично ниво Джак е върховната жертва — казва тя, — зазидана в основите, за да успокои духовете.

Ъ?

— Бих казал по-скоро, че по-уместният архетип в този случай е Персей — роден от зазидана девица, пуснат по водата в дървена кутия, жертвата, която се връща като герой — казва един от мъжете.

— Разбира се, както всички знаем, Каспар Хаузер 21 21 Каспар Хаузер е роден около 1912 година и е известен с това, че прекарва първите над петнайсет години от живота си в пълна изолация. Отгледано от настойника си, момчето прекрачва прага на дома си едва през 1928 година — бел.ред. твърди, че е бил щастлив в тъмницата си, но може би е имал предвид, че през деветнайсети век Германия е била просто една по-голяма тъмница.

— Джак поне е имал телевизия.

Друг мъж се смее:

— Културата като сянка на стената на пещерата на Платон 22 22 Има се предвид „Митът за пещерата“ от Платон, според който всеки човек, прикован в пещера, получава само проблясъци и сенки от живота навън — бел.ред. .

Баба влиза и веднага го изключва недоволна.

— Беше за мен — казвам й аз.

— Онези там прекалено дълго са били в колеж.

— Мам казва, че аз трябва да отида в колеж.

Баба върти очи.

— Всичко с времето си. Сега жама и зъби.

Чете ми „Палавото зайче“, но тази вечер не ми харесва. Все си мисля дали майката зайка не е избягала и не се е скрила, та малкото зайче да не е можало да я намери.

Баба ще ми купува футболна топка, много е вълнуващо. Отивам и гледам пластмасов човек с черен гумен костюм и плавници, после виждам голяма купчина куфари всякакви цветове, розово и зелено, и синьо, после ескалатор. Стъпвам само за секунда, но не мога да се върна горе, запраща ме надолу надолу надолу и е най-якото нещо, а също и страшно, то е якашно, което е дума-сандвич, на Мам щеше да й хареса. В края трябва да скоча настрани, не знам как да се върна горе при Баба. Броя си зъбите пет пъти, един път ги изкарвам деветнайсет вместо двайсет. Навсякъде има знаци и все същото пише: „Остават само три седмици до Деня на майката, нима тя не заслужава най-доброто?“. Гледам чинии и печки, и столове, после съвсем се скапвам и лягам на едно легло.

Една жена казва, че не ми е позволено, така че ставам.

— Къде е майка ти, млади човече?

— Тя е в Клиниката, защото се опита да отиде в Рая рано. — Жената ме гледа и не разбира. — Аз съм бонзай.

— Какво си?

— Бяхме заключени, сега сме рап звезди.

— О, Бо… ти си онова момче! Момчето… Лорана — вика тя, — ела тук. Няма да повярваш. Това е онова момче, Джак, онова по телевизията, от бараката.

Влиза друга жена човек и клати глава.

— Онова от бараката е по-дребно и с вързана на опашка дълга коса, също и малко прегърбено.

— То е — казва тя, — кълна се, че е то.

— Няма начин — казва другата.

— … човече — казвам аз.

Тя се смее ли смее.

— Това е нереално. Ще ми дадеш ли автограф?

— Лорана, то сигурно не знае как да се подписва.

— Ще ти дам — съгласявам се аз, — аз мога да напиша всичко.

— Ти си страхотен — казва ми тя. — Нали е страхотен? — пита другата.

Единствената хартия са стари етикети от дрехи, пиша „ДЖАК“ на много от тях, та да могат жените да дадат и на приятелките си и в този момент притичва Баба с топка под мишница, никога не съм я виждал толкова бясна. Крещи на жените за „правилник при загубено дете“, накъсва автографите ми на парчета. Дръпва ме за ръката. Излизаме бързо от магазина и на вратата прави ааааии-аааиии , Баба пуска топката за футбол на килима.