Ема Донахю - Стая

Баба казва, че трябва да излезем от тази къща. Никой няма да ме познае сега, когато съм с толкова къса коса с къдрици. Казва ми да си сваля тъмните очила, защото очите ми трябва вече да са свикнали с Навън, освен това те само ще привличат внимание.

Пресичаме много пътища, хванати за ръце, без да даваме на колите да ни смачкат. Не ми харесва държането за ръце, преструвам се, че тя държи някое друго момче. После на Баба й идва добра идея, мога вместо за нея да се държа за верижката на чантата й.

Има много от всякакви видове неща в света, но всичко струва пари, дори ненужните неща. Например мъжът на опашката преди нас в супермаркета купува нещо в кутия, разкъсва я и я хвърля в боклука веднага. Малките картички с номера навсякъде се наричат лотария, идиотите си ги купуват с надеждата да се омагьосат и да станат милионери.

В пощата купуваме марки, изпращаме на Мам снимка, дето се снимах в космическа ракета.

Влизаме в един небостъргач, който е офисът на Пол, той казва, че е луднал от работа, но прави един ксерокс на ръцете ми и ми купува десертче от автомата. Докато се спускаме в асансьора с натискане на бутони, аз си играя, че съм всъщност в автомат за десертчета.

Влизаме в една част от правителството, за да вземем на Баба нова карта за социално осигуряване, защото си е загубила старата, трябва да чакаме с години. После ме води в магазин за кафе, където няма зелен фасул, избирам си курабийка, дето е по-голяма от лицето ми.

Едно бебе бозка, никога не съм виждал преди.

— Аз избирам лявата — казвам и посочвам. — И на теб ли ти харесва най-много лявата? — ама бебето не слуша.

Баба ме дърпа.

— Извинете ни.

Жената си спуска шала, така че не виждам лицето на бебето.

— Иска да я оставим сама — прошепва Баба.

Не знаех, че човековете могат да са сами в света.

Влизаме в обществена пералня само за да видим. Искам да се пъхна в една въртяща машина, но Баба казва, че ще умра.

Вървим до парка, за да нахраним патиците с Дийна и Бронуин. Бронуин хвърля всичките си трохи наведнъж, също и найлоновия плик и се налага Баба да го изважда с пръчка. Бронуин иска моите трохи, Баба казва да и дам половината, защото е малка. Дийна казва, че съжалява за динозаврите, със сигурност ще отидем до Природонаучния музей някой от следващите дни.

Има магазин само с обувки отвън, ярки и меки с дупки навсякъде и Баба ми казва да пробвам един чифт, аз избирам жълто. Нямат връзки и дори велкро, просто си слагам крака вътре. Толкова са леки, че все едно съм без тях. Влизаме и Баба плаща пет хартийки с долари за обувките, това е същото като двайсет четвъртинки, казвам й, че много ги харесвам.

Когато излизаме, една жена седи на земята със свалена шапка. Баба ми дава две четвъртинки и посочва шапката.

Аз слагам едната в шапката и тичам след Баба.

Когато ми слага колана, тя казва:

— Какво имаш в ръката?

Аз показвам втората монета.

— Тази е „НЕБРАСКА“. Ще я задържа за съкровищата си.

Тя цъка с език и си я взема.

— Трябваше да я дадеш на онази жена от улицата, както ти казах.

— Добре, ще…

— Късно е вече.

Включва колата. Виждам само задното на жълтеникавата й коса.

— Защо жената е от улицата?

— Там живее, на улицата. Няма си дори легло.

Сега ми е виновно, че не й дадох втората монета.

Баба казва, че това се нарича да имаш съвест.

В един прозорец на магазин виждам квадрати, които са като Стая, коркови плочи, Баба ми позволява да вляза да погаля едната и да я подуша, но отказва да я купи.

Отиваме в автомивка, четките ни бършат навсякъде, но водата не влиза през здраво затворените прозорци, ужасно е смешно.

В света забелязвам, че човековете почти винаги са напрегнати и нямат време. Дори Баба често го казва, ама тя и Додя нямат работи, така че не знам как човековете с работа се справят и с работата, и с всичкото живеене. В Стая аз и Мам имахме време за всичко. Сигурно времето е разпределено много на тънко като масло върху целия свят, пътищата и къщите, и детските площадки, и магазините, така че на всяко място има само малко петно време, а после всички трябва да бързат към следващото.

Освен това, където и да гледам децата, възрастните предимно изглежда не ги харесват, дори и родителите. Наричат децата прекрасни и толкова сладки, карат децата да правят едни и същи неща отново и отново, за да ги снимат, ама всъщност не искат да играят с тях, предпочитат да пият кафе и да си говорят с други възрастни. Понякога виждам как малко дете плаче и неговата мам не чува.