Ема Донахю - Стая

Това съм аз, мисля.

Те са нейният литературен клуб, но не разбирам как, защото не четат книги. Тя забравила да ги отложи, така че всички дойдоха в 03:30 с чинии с кекс и други работи. Получих три кекса на малка чиния, но не трябва да се пречкам. Баба ми даде и пет ключа на ключодържател, на който пише „Пица къщата на Позо“, чудя се дали наистина е къща, направена от пица, и няма ли да падне? Те всъщност не са ключове за нищо, но дрънчат, получих ги, задето обещах да не изваждам повече ключа от шкафчето с алкохола. Първият кекс се нарича кокос, гнусен е. Вторият е лимон, а третият е не знам какво, но най-много го харесвам.

— Сигурно си изцедена — казва една от дамите с най-пискливия глас.

— Истински герой — казва друга.

Също получих назаем камерата, не якогъзарската на Додя с гигантския кръг, а онази, дето е скрита в окото на мобилния телефон на Баба, ако звънне, трябва да я извикам и да не вдигам. Досега съм направил десет снимки: първа е на меките ми обувки, втора е на лампата на тавана във фитнес стаята, трета е на тъмното в мазето (само че снимката стана прекалено ярка), четвърта е на ръката ми отвътре с линиите, пета е на дупката до хладилника, дето се надявах, че може да е миша дупка, шеста е на коляното ми в панталони, седма е на килима във всекидневната отблизо, осма трябваше да е Дора, когато беше в Телевизор тази сутрин, но цялата е на зигзаг, девета е Додя, без да се усмихва, десета е прозорецът на спалнята, като преминава чайка, само че чайката не е на снимката. Щях да си снимам и една на мен си в огледалото, но тогава щях да съм папараци.

— Е, на снимките е като истинско ангелче — казва една от дамите.

Как ми е видяла десетте снимки? А и не изглеждам изобщо като ангел, те са огромни и с крила.

— Говориш за онзи некачествен материал пред полицейския участък ли? — пита Баба.

— О, не, за онези отблизо, докато са вземали интервюто с…

— Дъщеря ми, да. Но снимки отблизо на Джак?! — Звучи бясна.

— О, миличка, та те са навсякъде из интернет — казва друг глас.

После много говорят всички едновременно.

— Не знаеше ли?

— В днешно време всичко изтича.

— Светът е един голям казан.

— Ужасно е.

— Такива ужасии в новините всеки ден, понякога ми се ще просто да си остана в леглото със спуснати завеси.

— Още не мога да повярвам — казва дълбокият глас. — Помня как Бил ми каза преди седем години как може да се случи такова нещо на момиче, което познаваме?

— Всички мислехме, че е умряла. Разбира се, не искахме да го казваме…

— А и ти толкова се надяваше.

— Кой можеше да си представи…?

— Някой иска ли още чай? — Това е Баба.

— Ами не знам. Веднъж прекарах цяла седмица в манастир в Шотландия — казва друг глас, — толкова беше спокойно.

Кексовете ми са свършили, освен кокоса. Оставям чинията на стъпалото и се качвам в стаята, и си гледам съкровищата.

Баба е намеровала голяма кутия с легота в мазето, дето някога е била на Пол и Мам.

— Какво би искал да построиш? — пита ме тя. — Къща? Небостъргач? Може би дори град?

— Може за начало да посмалите малко? — казва Додя иззад вестника си.

Има толкова много малки парчета всякакви цветове, като супа е.

— Ами — казва Баба — давай каквото ти дойде. Аз имам да гладя.

Гледам леготата, но не пипам, за да не ги счупя.

След минута Додя оставя вестника.

— Това не съм го правил от дълго време. — Започва да взема парчета просто както и да е и ги натиска заедно, за да се залепят.

— Защо не си го…?

— Добър въпрос, Джак.

— Играл ли си лего с твоите деца?

— Нямам деца.

— Как така?

Додя свива рамене.

— Просто така и не се случи.

Гледам му ръцете, едри са, ама умни.

— Има ли дума за възрастни, когато не са родители?

Додя се смее.

— Хора с други неща за правене?

— Като какви неща?

— Работа, предполагам. Приятели. Пътуване. Хобита.

— Какво е „хобита“?

— Начини да си прекарваш уикенда. Аз например преди колекционирах монети, стари монети от целия свят, държах ги в кадифени кутии.

— Защо?

— Ами те бяха по-лесни от децата, без миризливи пелени.

Това ме разсмива.

Той подава парчетата лего, с някаква магия са се превърнали в кола. Има едно две три четири колела, дето се въртят, и покрив, и шофьор, и всичко.

— Как го направи?

— Едно по едно. Вземи сега ти едно — казва той.

— Кое?

— Което и да е.

Избирам голям червен квадрат.

Додя ми дава малко парче с колело.

— Натисни го върху него.

Слагам го така, че пъпката да е под дупката на другата пъпка и натискам силно.