Ема Донахю - Стая

В кухнята Баба говори по телефона:

— Разбира се, още утре сутрин, ето тук до мен е. Някой иска да говори с теб. — На мен го казва, подава телефона, ама аз не го вземам.

— Познай кой е?

Премигвам.

— Майка ти е.

Вярно е, ето го гласа на Мам в телефона.

— Джак?

— Здравей.

Не чувам нищо друго, така че го подавам пак на Баба.

— Пак съм аз, как си, сериозно? — пита Баба. Кима и кима, и казва: — Той се държи.

Дава ми пак телефона, слушам Мам да обяснява, че много съжалява.

— Вече не си отровена с лошото лекарство? — питам аз.

— Не, не, оправям се.

— Не си в Рая?

Баба си покрива устата.

Мам издава някакъв звук, не мога да различа дали е плач, или смях.

— Ще ми се да бях.

— Защо ти се ще да си в Рая?

— Не наистина, шегувах се.

— Не е смешна шега.

— Не е.

— Да не ти се ще.

— Добре. Тук в клиниката съм.

— Беше се изморила да играеш ли?

Нищо не чувам, май е изчезнала.

— Мам?

— Уморена бях — казва тя. — Направих грешка.

— Вече не си изморена?

Тя нищо не казва. После казва:

— Уморена съм. Но всичко е наред.

— Можеш ли да дойдеш тук да се люлееш в хамака?

— Съвсем скоро.

— Кога?

— Не знам, зависи. Всичко наред ли е с Баба?

— И с Додя.

— Да. Какво ново?

— Всичко.

Това я разсмива, не знам защо.

— Забавляваш ли се?

— Слънцето ми изгоря кожата и една пчела ме ужилова. Баба върти очи.

Мам казва нещо, което не чувам.

— Трябва да тръгвам, Джак, трябва да поспя още.

— И ще се събудиш после?

— Обещавам. Толкова… — дишането й е някакво накъсано. — Ще се чуем скоро пак, нали?

— Нали.

Повече говорене няма, така че оставям телефона. Баба пита:

— Къде ти е другата обувка?

Гледам как пламъците танцуват оранжеви под тенджерата за паста. Клечката е на плота с единия край почернял и накъдрен. Докосвам я до огъня, прави свистене и после пак голям пламък, така че го пускам на печката. Малкият пламък става почти невидим, гризе около клечката малко по малко, докато цялата е черна накрая и малък дим се вдига като сребриста панделка. Мирисът е магия. Вземам още една клечка от кутията, запалвам й края в огъня и този път я държа дори когато свисти. Това си е моят малък пламък, който мога да си нося с мен. Размахвам го в кръг, мисля, че е изчезнал, но се връща. Пламъкът става по-голям и разхвърлян по цялата клечка по цялата клечка, вече е два различни пламъка и има малка червена линия по дървото между тях…

— Ей!

Скачам, Додя е. Клечката вече не е в мен.

Той ми настъпва крака.

Аз изревавам.

— Беше ти на чорапа — показва ми клечката цяла накъдрена, разтърква ми чорапа, където има черно място.

— Майка ти не ти ли е казвала да не си играеш с огън?

— Нямаше.

— Какво нямаше.

— Огън.

Той ме гледа.

— Сигурно печката ви е била електрическа. Какво ли няма по света.

— Какво става? — Баба влиза.

— Джак просто разучава кухненските пособия — казва Додя и разбърква пастата. Вдига едно нещо и ме поглежда.

— Ренде — спомням си аз.

Баба подрежда масата.

— А това?

— Мачкало за чесън.

— Преса за чесън. Много по-брутално от мачкането — ухилва ми се. Не каза на Баба за кибрита, това е нещо като лъжене, но да не ми създава проблеми, е основателна причина. Вдига още нещо.

— Друга преса?

— Ренде за цитрусова кора. А това?

— Аха… тел за яйца.

Додя размахва дълъг спагет във въздуха и го сърба.

— Моят голям брат изсипа тенджера с ориз, когато беше на три, и ръката му си остана набръчкана като къдрав чипс.

— А, така ли, видях такъв в Телевизор.

Баба ме гледа.

— Не ми казвай, че никога не си ял чипс? — После се качва на стъпалата и мести някакви неща в един шкаф.

— Обядът е готов след две минути — казва Додя.

— Е, само няколко няма да навреди. — Баба слиза със смачкан плик и го отваря.

Чипсчета са целите на къдраво, вземам едно и му изяждам края. После казвам:

— Не, благодаря — и си го връщам в плика.

Додя се смее, не знам какво му е смешно.

— Момчето си пази мястото за талятеле карбонара.

— Може ли да видя кожата вместо това?

— Коя кожа? — пита Баба.

— На големия брат.

— О, той живее в Мексико. Той ти е, какво ти е, старият чичо.

Додя изхвърля всичката вода в мивката и тя прави голям облак мокър въздух.

— Защо е стар?

— Просто значи, че е брат на Лио. Всичките са ни роднини, сега и ти си им роднина — казва Баба.

— Всичко наше е и твое.

— Лего — казва Додя.

— Какво? — казва тя.