Ема Донахю - Стая

— Като лего. Парченца семейство, залепени заедно.

— И това го видях в Телевизор — казвам им аз.

Баба пак ме гледа и не разбира.

— Да пораснеш без лего — казва тя на Додя. — Буквално не мога да си го представя.

— Бас ловя, че има няколко милиарда деца по света, които все някак се справят — отговаря той.

— Сигурно си прав — изглежда объркана. — Ама все една кутия се търкаля нейде в мазето…

Додя чупи едно яйце с ръка и то се пльосва върху пастата.

— Вечерята е готова.

Карам много колелото, дето не мърда, мога да стигна педалите с пръсти, ако се протегна. Въртя го хиляда часа, та краката ми да станат суперсилни и да мога да избягам при Мам и пак да я спася. Лежа на сините постелки, краката ми са уморени. Вдигам гирите, ама са много тежки. Слагам една на корема си, харесва ми как ме притиска надолу, за да не мога да изпадна от въртящия свят.

Дзън-дзън , Баба крещи, защото има посетител за мен, доктор Клей е.

Сядаме на верандата, той ще ме предупреди, ако дойдат пчели. Човековете и пчелите трябва само да си помахват, без докосване. Без галене на куче, освен ако човек не е казал, че може, без тичане през улицата, без докосване на интимни части, освен моите тайно. После идват специалните случаи, като когато на полицията й е позволено да стреля с оръжие, но само по лошите. Има прекалено много правила и главата ми не може да ги побере, така че правим списък със супертежката химикалка на доктор Клей. После един списък с всичките нови неща като гирички и картофен чипс, и птици.

— Вълнуващо ли е да ги виждаш на живо, а не само по телевизията? — пита ме той.

— Аха. Само че нищо в Телевизор никога не ме е ужиловало.

— Вярно е — казва доктор Клей и кима. — „Родът човешки не понася твърде много реалност 20 20 Елиът, Томас Стърнс. Избрани стихове. Прев. от англ. Владимир Левчев. София, Народна култура, 1993. С. 70 — бел.ред. “.

— Това пак ли е стихотворение?

— Как позна?

— Правиш странен глас — казвам му аз. — Какво е „родът човешки“?

— Човешката раса, всички ние.

— И аз ли също?

— О, разбира се, ти си един от нас.

— И Мам.

Доктор Клей кима.

— И тя е от нас.

Ама аз имах предвид, че може да съм човек, ама съм и себе си, и Мам също. Не знам дума за нас двамовете. Стайовци?

— Тя скоро ли ще дойде да ме вземе?

— Веднага щом може — казва той. — По-приятно ли ще ти бъде да си в клиниката, а не тук с баба ти?

— С Мам в Стая Номер Седем?

Той клати глава.

— Тя е в друго крило, има нужда да бъде известно време сама.

Аз мисля, че той греши, ако аз бях болен, щях да имам нужда от Мам дори повече.

— Но пък тя работи много усилено, за да се оправи — ми казва той.

Мислех си, че човековете са или болни, или по-добре, не знаех, че има и работа.

За довиждане с доктор Клей си даваме пет горе, пет долу и пет зад гърба.

Когато съм на тоалетната, го чувам на верандата с Баба. Гласът й е два пъти по-силен от неговия.

— За Бога, говорим само за леко изгаряне и ужилване от пчела — казва тя. — Отгледала съм две деца, не ми говорете за „приемлив стандарт на грижа“.

През нощта има милион малки компютри, които си говорят за мен. Мам се е качила по бобено стъбло, а аз съм долу на земята и го тръскам ли тръскам, за да падне…

Не. Това е само сънуване.

— Хрумна ми гениална идея — казва ми Баба в ухото, навела се, ама всъщност е още в леглото.

— Хайде да отидем с колата до площадката преди закуска, така че да няма други деца.

Сенките ни са много дълги и разтегливи. Размахвам си гигантските юмруци. Баба почти сяда на една пейка, ама на нея има мокро, така че вместо това се обляга на оградата. Има малко мокро на всичко, тя казва, че е роса, която изглежда като дъжд, но не е от небето, а е нещо като пот, която се е случила през нощта. Аз рисувам лице върху пързалката.

— Не е важно дали ще си намокриш дрехите, прави каквото искаш.

— Всъщност ми е студено.

Има едно място цялото с пясък, Баба казва, че мога да седна в него и да си играя.

— Какво?

— Ъ? — казва тя.

— Какво да си играя?

— Не знам, копай в него, пренасяй го с лопатка, нещо такова.

Докосвам го, но стърже, не го искам навсякъде по мен.

— Какво ще кажеш за катерушките или пък люлките? — пита Баба.

— А ти ще дойдеш ли?

Засмива се, казва, че сигурно ще счупи нещо.

— Защо ти ще…?

— А, не нарочно, просто защото съм тежка.

Аз се качвам по малките стъпала, прав съм като момче, не като маймуна. Те са метални с груби оранжеви петна, наречени ръжда, а задържанките ми правят ръцете замръзнали. В края има малка къщичка като за елфи, сядам на масата и покривът ми е точно над главата, червен е, а масата е синя.