Ема Донахю - Стая

Това е къща и на Додя, но не той определя правилата. Той е повече в неговата бърлога, което е неговата специална стая за него си.

— Хората невинаги искат да са сред хора — казва ми той. — Изморително е.

— Защо?

— Просто ми повярвай, два пъти съм се женил.

През входната врата не може да излизам, без да обясня на Баба, ама аз така или иначе няма. Седя на стълбите и смуча силно Зъб.

— Иди да си поиграеш, а? — казва Баба и се промушва край мен.

Имам много, не знам с кое. Играчките ми от откачените фенове, дето Мам мислеше, че са пет, ама аз всъщност бях взел шест. Имам тебешири все различни цветове, дето Дийна е донесовала, без да я видя, но прекалено ми нацапват пръстите. Също огромно руло хартия и четирийсет и осем флумастера в дълга невидима пластмаса. Кутия с кутийки с животни на тях, дето не знам защо Бронуин вече не използва, подреждат се на кула до над главата ми.

Вместо това си гледам обувките, мекичките са. Ако се извърна, мога почти да си видя пръстите под кожата. Мам! Извиквам го много силно в главата си. Не мисля, че е там. Нито по-зле, нито по-добре. Освен ако всички не лъжат.

Има малко кафяво нещо под килима, дето започва да е дървото на стълбите. Изстъргвам го, метал е. Монета. Има лице на мъж и думи: IN GOD WE TRUST LIBERTY 2004. Обръщам го и там е мъж, може даже да е същият, ама сочи към малка къщичка и казва: UNITED STATES OF AMERICA E PLURIBUS UNUM ONE CENT.

Баба е на най-долното стъпало и ме гледа.

Аз подскачам. Премествам Зъб отзад на венците ми.

— Има малко на испански — казвам й.

— Така ли? — мръщи се тя.

Показвам й с пръст.

— Това е латински. Е PLURIBUS UNUM. Хм, мисля, че означава „Заедно единни“ или нещо такова. Искаш ли още няколко?

— Какво?

— Чакай да проверя в портмонето…

Връща се с кръгло сплеснато нещо, дето ако го натиснеш, изведнъж се отваря като уста и вътре е пълно с различни пари. На едно сребърничко има мъж с плитка като мен и „ПЕТ ЦЕНТА“, но тя казва, че всички му казват „петаче“, по-малкото сребърничко е „десетаче“, тоест десет.

— Защо петаче е повече голямо от десетаче, след като е пет?

— Просто си е така.

Дори единият цент е по-голям от десетаче, мисля, че просто си е така е тъпо.

На най-голямото сребърно има друг мъж, не щастлив, отзад пише: New Hampshire 1788 Live Free Or Die. Баба казва, че Ню Хемпшир е друга част от Америка, не тази.

— „Живей свободно“, това означава да не ти струва нищо ли?

— А, не, не. Означава… никой да не ти е шеф.

Има друго същото отпред, ама като го обърна, се появява картинка на платноходка с малък човек в нея и чаша, и още испански: Guam Е Pluribus Unum 2009 и Guahan Itano’manchamorro. Баба стиска очи и отива да си вземе очилата.

— Това друга част от Америка ли е?

— Гуам? Не, мисля, че е другаде.

Сигурно външните така казват на Стая.

Телефонът започва да пищи в коридора и аз тичам горе да се махна.

Баба се качва, пак плаче.

— Прескочила е трапа.

Гледам я и не разбирам.

— Майка ти.

— Какъв трап?

— Оправя се, ще се оправи вероятно.

Затварям очи.

Баба ме разбужда, защото казва, че вече са минали три часа и се бои, че тази нощ няма да спя.

Трудно е да се говори със Зъб, затова го слагам в джоба. В ноктите ми още има сапун. Трябва ми нещо остро, за да го извадя, като Дистанционно.

— Липсва ли ти майка ти?

Клатя глава.

— Дистанционно.

— Трябва ти твоето… станционно?

— Дистанционно.

— За телевизора ли?

— Не, моето Дистанционно, дето караше Джип да прави дръъъм , но после се счупи в Гардеробчо.

— О — казва Баба, — сигурна съм, че можем да ти ги вземем.

Поклащам глава.

— Те са в Стая.

— Да съставим списък.

— За да го пуснем в тоалетната?

Баба изглежда объркана.

— Не, ще се обадя на полицията.

— Спешен случай ли е?

Тя клати глава.

— Ще ти донесат играчките, когато приключат с тях.

— Полицаите могат да отидат в Стая?

— Вероятно точно в момента са там — казва ми, — събират доказателства.

— Какво е „доказателства“?

— Ами неща, които показват какво се е случило, за да ги дадат на съдията. Снимки, отпечатъци.

Докато пиша в списъка, мисля за черното на Писта и дупката под Маса, за всички следи, които аз и Мам сме оставили. Как съдията гледа моята рисунка на синия октопод.

Баба казва, че е срамота да се пропилява такъв хубав пролетен ден, така че ако си облека дълга блуза и истинските обувки, и шапка, и очила, и много слънцезащитно, може да изляза в задния двор.

Изстисква слънцезащитно на ръцете си.

— Казвай ми кога да давам и да спирам, когато поискаш. Като дистанционно.