Ема Донахю - Стая

Човекове вървят наоколо и шепнат.

— Джак? — Това е Баба близо до ухото ми, та се дърпам надалеч. — Как си?

Спомням обноските.

— Днес не съм на сто процента, благодаря. — Мутолевя, защото Зъб ми се е залепил за езика.

Когато излиза, аз се изправям и си преброявам нещата в чантата с Лора, дрехите и обувките, и вертолетче, и влакче, и квадрат за рисуване, и дрънкалка, и блещукащо сърце, и крокодил, и камък, и маймунки, и кола, и шест книги, шестата е „Дилън Копача“ от магазина.

Много часове по-късно уааа-уааа означава телефонът. Баба се качва.

— Беше доктор Клей, майка ти е стабилизирана. Само колко е хубаво, нали?

Това звучи като нещо за машина.

— А също има и палачинки с боровинки за закуска.

Лежа много мирно, все едно съм скелет. Юрганът мирише на прашно.

Дзън-дзън дзън-дзън и тя пак отива долу.

Гласове под мен. Броя си пръстите първо на краката, после на ръцете, после всичките ми зъби наново. Всеки път получавам правилния брой, ама не съм сигурен.

Баба се качва пак и едва диша, казва, че Дядо е дошъл да каже довиждане.

— На мен?

— На всички, отлита обратно за Австралия. Хайде, ставай, Джак, няма да ти стане по-добре, като се въргаляш.

Не знам какво е това.

— Той иска да съм не роден.

— Кой го иска?

— Той каза, че не би трябвало аз да съм аз и така Мам нямало да трябва да е Мам.

Баба не отговаря и аз си мисля, че е отишла долу. Изваждам си лицето да видя. Тя е още тук с ръце, увити здраво около нея.

— Не му обръщай внимание на този конски гъ…

— Какво е…?

— Просто слез да изядеш една палачинка.

— Не мога.

— Погледни се — казва Баба.

Това как да го направя?

— Дишаш и ходиш, и говориш, и спиш без твоята Мам, нали? Сигурна съм, че можеш и да ядеш без нея.

Държа Зъб в бузата за по-сигурно. Много време ми отива на стълбите.

В кухнята Дядо, дето е истинският, има лилаво на устата. Палачинката му е потънала в локва сироп с още лилави, това са боровинки.

Чиниите са нормално бяло, ама чашите са с грешна форма, дето е с ъгли. Има голяма купа наденички. Не знаех, че съм гладен. Изяждам една наденичка, после още две.

Баба казва, че няма от сока без парченца, ама трябва да пийна все нещо, иначе ще се задавя с наденичките. Пия от този с микробите, дето се гърчат надолу по гърлото ми. Хладилникът е огромен и пълен с кутии и бутилки. В чекмеджетата има толкова много храни, че Баба трябва да се качи на стъпала, за да ги види всичките.

Казва, че сега е ред да си взема душ, ама аз се преструвам, че не чувам.

— Какво е „стабилизирана“? — питам Дядо.

— Стабилизирана? — От окото му излиза сълза и той я избърсва. — Ами нещо като нито по-зле, нито по-добре.

Слага си ножа и вилицата заедно в чинията.

Нито по-зле, нито по-добре от какво?

Зъб има кисел вкус на сока. Отивам пак горе да спя.

— Миличък — казва Баба, — нали няма пак да прекараш цял ден пред този сандък?

— Ъ?

Тя изключва Телевизор.

— Доктор Клей току-що се обади да говори за потребностите за развитието ти, наложи се да му кажа, че играем на дама.

Аз премигвам и си разтривам очите. Защо му е казала лъжа?

— Мам…?

— Все още е стабилна. Искаш ли да играем дама наистина?

— Твоите парчета са за великани и падат.

Тя въздиша.

— Все ти казвам, че са нормални, също и шахът, и картите. Малките магнитни комплекти, които сте имали с майка ти, са за пътуване.

Ама ние не сме пътували.

— Хайде да идем на детската площадка.

Клатя глава. Мам каза, че като сме свободни, ще отидем заедно.

— Вече си бил навън, много пъти.

— Това беше в Клиниката.

— Нали въздухът е същият? Хайде, майка ти ми разказа, че обичаш да се катериш.

— Да, катеря се на Маса и на столовете, и на Креватчо хиляди пъти.

— Не и на моята маса, господинчо.

Имах предвид в Стая.

Баба ми връзва плитката много стегнато и ми я мушка под якето, аз си я изваждам. Тя не казва нищо за лепкавото нещо и шапката ми, може би кожата не гори в тази част на света?

— Сложи си слънчевите очила, а, да, и истинските обувки, тези пантофести неща нямат подметка.

Стъпалата ми са смачкани, като ходя, дори като отлепвам велкрото. В безопасност сме, стига да стоим на тротоара, но ако без да искаме стъпим, на улицата, ще умрем. Мам не е умряла, Баба казва, че няма да ме излъже, ама излъга доктор Клей за дамата. Тротоарът все спира и ние трябва да пресичаме улицата, всичко ще е наред, стига да се държим за ръце. Не ми харесва да я докосвам, ама Баба казва кофти за мен. Въздухът духа към очите ми и слънцето е заслепяващо около краищата на очилата ми. Виждам нещо розово, дето е ластик за коса, и капачка от бутилка, и колело не от истинска кола, ами от играчка, и пакетче ядки, само че без, и кутия от сок, дето чувам още малко сок да джвака, и жълто ако. Баба казва, че не е от човек, а от някакво отвратително куче, дърпа ме за якето: