Ема Донахю - Стая

Аз не знам интимни части.

— Готова ли си, Бронуин? Дай мама да избърше.

Търка същата част на Броунин, дето аз пипнах, но после не се удря.

Когато си мия ръцете, кръвта ми боли повече. Дийна търси ли търси в чантата си за лепенка. Сгъва парче кафява кърпа за ръце и ми казва да го натискам върху порязаното.

— Ей, вие там, наред ли е всичко? — пита Пол отвън.

— Не питай — казва Дийна. — Може ли да се махаме вече оттук?

— А подаръкът за Ширел?

— Можем да увием нещо по-запазено от играчките на Бронуин.

— Не нещо мое — крещи Бронуин.

Спорят. Искам да съм в леглото с Мам в тъмното и тя да е цялата мека. Без невидима музика и широки човекове с червени лица да минават, и момичета да се смеят хванати за ръце, и части от тях да се показват през дрехите им. Натискам порязаното, за да спра излизането на кръвта. Затварям очи, докато вървя, удрям се в саксия с цвете, всъщност не е растение, каквото беше Цвете, преди да умре, от пластмаса е.

После виждам някой да ми се усмихва, който е Дилън! Изтичвам и го прегръщам много.

— Книга — казва Дийна, — супер, дай ми две секунди.

— Това е Дилън Копача, той ми е приятел от Стая — казвам на Пол. — Тооооооооой е Дилън, неуморният копач! Готовите купчини растат на разкрач. Виж как дълга лапа в земята провира…

— Това е прекрасно, приятел. Сега можеш ли да намериш къде му е мястото?

Аз галя корицата на Дилън, станала е гладка и лъскава, как е стигнал тук в мола?

— Внимавай да не я изцапаш с кръв. — Пол ми слага кърпичка на ръката, кафявата хартия трябва да е паднала. — Защо не си избереш друга книга, която не си имал никога?

— Мама, мама — Бронуин се опитва да откъсне бижу от корицата на една книга.

— Иди да платиш — казва Дийна и подава една книга на Пол, после тича при Бронуин.

Аз си отварям чантата с Дора, прибирам Дилън вътре и закопчавам внимателно ципа.

Когато Дийна и Бронуин се връщат, минаваме покрай фонтана, за да чуем плискането, но без да се наплискваме. Бронуин казва: „Паи, паи“, и Дийна й дава монета, и Бронуин я хвърля във водата.

— Искаш ли и ти една? — Дийна пита мен.

Това трябва да е специален боклук за пари, дето са прекалено мръсни. Вземам монетата и я хвърлям, и изкарвам мократа кърпичка, за да си избърша пръстите.

— Пожела ли си нещо?

Никога преди не съм си пожелавал нещо с боклук.

— За какво?

— За каквото най-много искаш на света — казва Дийна.

Един мъж говори с Пол, сочи моята Дора.

Пол идва и я разкопчава, и изважда Дилън.

— Джа… Приятел!

— Много съжалявам — казва Дийна.

— Нали разбирате, има си такава у дома — казва Пол, — решил е, че тази е неговата. — Подава Дилън на мъжа.

Аз тичам и си го вземам, казвам:

— Тооооооооой е Дилън, неуморният копач! Готовите купчини растат на разкрач. Виж как дълга лапа в земята провира…

— Не разбира — казва Пол.

— Виж как дълга лапа в земята провира…

— Джак, миличък, тази е на магазина. — Дийна дърпа книгата от ръката ми.

Аз пък държа още повече и го набутвам под ризата си.

— Аз съм от другаде — казвам на мъжа. — Стария Ник ни държа с Мам затворени и сега е в затвора заедно с пикапа си, но ангелът няма да го освободи, защото е лош. Ние сме известни и ако ни снимаш, ще те убием.

Мъжът премигва.

— Ох, колко струва книгата? — пита Пол.

Мъжът казва:

— Трябва да проверя с четеца…

Пол протяга ръка, аз се свивам на пода около Дилън.

— Какво ще кажете да ви донеса друго копие? — казва Пол и тича обратно в магазина.

Дийна се оглежда навсякъде и вика:

— Бронуин? Милинка? — Тича при фонтана и го оглежда целия. — Бронуин?

Всъщност Бронуин е зад един прозорец с рокли и си изкарва езика върху стъклото.

— Бронуин? — крещи Дийна.

Аз също си изкарвам езика, Бронуин се смее зад стъклото.

Почти заспивам в зеления микробус, но не съвсем.

Норийн казва, че чантата ми с Дора е прекрасна, също и лъскавото сърце, а „Дилън Копача“ изглежда много интересна книжка.

— Как бяха динозаврите?

— Нямахме време да ги видим.

— О, жалко. — Норийн ми донася лепенка за китката, но на нея няма картинки. — Майка ти цял ден си подремва, много ще се радва да те види. — Почуква и отваря вратата на Стая номер Седем.

Свалям си обувките, ама не и дрехите, най-накрая лягам при Мам. Тя е топличко мека, сгушвам се, но внимателно. Възглавницата мирише лошо.

— Ще се видим на вечеря — прошепва Норийн и затваря вратата.

Лошото е повръщано, помня от Голямото бягство.