Ема Донахю - Стая

— Стигнахме…

Зелен микробус, Дийна е на седалката с кормилото. Помахва ми с пръсти през прозореца. Виждам по-малко лице в средата. Микробусът не се отваря навън, плъзга си едно парче и аз се качвам.

— Най-сетне — казва Дийна. — Бронуин, миличка, можеш ли да кажеш здрасти на братовчед ти Джак?

Момиче е, почти голямо колкото мен, има цялата глава с плитки като Дийна, но с блестящи мъниста по краищата и слон, който е космат, и нещо, дето е с формата на жаба.

— Здавей, Джак — казва тя много пискливо.

Има столче и за мен до Бронуин. Пол ми показва да щракна колана. Третия път се справям сам и Дийна пляска с ръце, и Бронуин също. После Пол плъзга микробуса и го затваря със силен трясък. Подскачам, искам Мам, мисля, че май ще заплача, ама не.

Бронуин все повтаря: „Здавей, Джак, здавей, Джак“. Още не говори нормално, казва „Тата, пей“ и „Хубу бау-бау“, и „Мам, още гевек, мойа“, „мойа“ е думата й за „моля“. Тата означава Пол, а Мама значи Дийна, но те са им имената, дето само Бронуин може да казва, също както никой не може да казва на Мам „Мам“ освен мен.

Аз съм страхмел, ама с малко повече смел, отколкото страх, защото това не е толкова лошо, като да се преструвам, че съм умрял в Черга. Всеки път като срещу нас се появи кола, аз си казвам в главата, че трябва да си стои на нейната страна, иначе инспектор Оу ще я вкара в затвора при кафявия пикап. Картините в прозореца са като в Телевизор, само че по-размазани, виждам паркирани коли, бетонобъркачка, мотоциклет и автовоз с една две три четири пет коли отгоре, това ми е най-любимото число. В един двор дете бута количка с още повече малко дете в него, това е смешно. Едно куче пресича улица и води човек на въже, мисля, че всъщност е вързано, не като детската забавачка, дето само се държаха. Светофар се сменя на зелено и една жена с патерици подскача, огромна птица застава върху боклука, Дийна казва, че е просто чайка, могат всичко да ядат.

— Те са всеядни — казвам й аз.

— Охо, сложни думи знаеш.

Завиваме там, където има дървета. Аз казвам:

— Това пак ли е Клиниката?

— Не, не, само трябва да спрем за малко в мола да купим подарък за един рожден ден, на който Бронуин ще ходи днес следобед.

Молът означава магазини като тези, от които Стария Ник ни купуваше продукти, ама вече не.

Само Пол ще ходи в мола, но казва, че не знае какво да избере, така че вместо него ще отиде Дийна, ама пък Бронуин започва да повтаря: „Аз с Мама, аз с Мама“. Затова накрая ще ходи Дийна, която ще бута Бронуин в червената количка, а аз и Пол ще чакаме в микробуса.

Гледам червената количка.

— Може ли да опитам?

— После, в музея — казва ми Дийна.

— Знаете ли какво, аз и без това трябва спешно да намеря тоалетна — казва Пол, може би ще е най-бързо, ако всички отидем.

— Не знам…

— Не би трябвало да е прекалена лудница през седмицата.

Дийна ме поглежда, не се усмихва.

— Джак, искаш ли да дойдеш в мола в количката, само няколко минути?

— О, да!

Возя се отзад и се грижа Бронуин да не падне, защото аз съм големият братовчед, „като Йоан Кръстител“, както обяснявам на Бронуин, но тя не слуша. Когато стигаме до вратите, те правят тън и се отварят сами, аз почти падам от количката, ама Пол казва, че това са просто малки компютри, които си изпращат съобщения и да не се притеснявам.

Всичко е прекалено ярко и гигантромно, не знаех, че вътре може да е голямо колкото Навън, има дори дървета. Чувам музика, но не виждам музикантите с инструменти. Най-невероятното, чанта с Дора, клякам да й докосна лицето, тя ми се усмихва и ми танцува.

— Дора — прошепвам й.

— О, да — казва Пол, — преди Бронуин беше луда по нея, но сега предпочита Хана Монтана.

— Хана Монтана — пее Бронун, — Хана Монтана.

Чантата с Дора има презрамки, като Раница е, но отгоре вместо лицето на Раница е лицето на Дора. Има и дръжка, когато я хващам, тя се спуска, мисля, че я счупих, но после започва да се търкаля. Това е чанта с колелца и раница едновременно, истинска магия.

— Харесва ли ти? — говори ми Дийна. — Искаш ли да си държиш нещата в нея?

— Може би някоя не толкова розова — казва й Пол. — Какво ще кажеш за тази, Джак, не е ли яка, а?

Държи чанта на Спайдърмен.

Давам на Дора голяма прегръдка. Мисля, че прошепва „Ола, Джак“.

Дийна се опитва да вземе чантата с Дора, но аз не й давам.

— Няма нищо, просто трябва да платя на онази госпожа, ще ти я върна след две секунди.

Не е две секунди, трийсет и седем е.

— Ето я и тоалетната — казва Пол и избягва.