Ема Донахю - Стая

Жената се засмива леко.

Сълзи се стичат по лицето на Мам, тя вдига ръце, за да ги хване. Аз слизам от стола си и тичам към нея, нещо пада тряяяс , стигам до Мам и я прегръщам цялата, а Морис крещи:

— Момчето не може да се показва…

На сутринта се будя, а Мам я Няма.

Не знаех, че ще има такива дни и в света. Разтърсвам й ръката, но тя само простенва леко и си мушка главата под възглавницата. Толкова съм жаден, намествам се близо, за да се опитам да бозкам, но тя не иска да се обърне да ми даде. Оставам сгушен до нея сто часа.

Не знам какво да правя. В Стая, когато Мам беше да я Няма, аз можех да си стана и сам да си направя закуска, и да гледам Телевизор.

Подушвам, няма нищо в носа ми, май съм си загубил настинката.

Отивам да издърпам връвта, за да накарам щората да се отвори малко. Блести, светлината отскача от прозореца на една кола. Един гарван прелита и ме изплашва. Не мисля, че на Мам светлината й харесва, така че връщам връвта обратно. Коремът ми прави кърррррр .

После си спомням звънеца до леглото. Натискам го, нищо не се случва. Ама след минута вратата прави чук-чук .

Отварям я съвсем мъничко, Норийн е.

— Здравей, миличък, как си днес?

— Гладен. Мам я Няма — прошепвам й.

— Тогава хайде да я намерим, а? Сигурна съм, че е отскочила някъде само за минута.

— Не, тя е тук, ама не съвсем.

Лицето на Норийн става цялото объркано.

— Виж — посочвам леглото. — Днес е ден, в който няма да става.

Норийн вика Мам по име и пита дали е добре.

Аз прошепвам:

— Недей да й говориш.

Тя вика Мам още по-силно:

— Да ви донеса ли нещо?

— Оставете ме да спя. — Никога не съм чувал преди Мам да казва нищо, когато е била да я Няма, гласът й е като на чудовище.

Норийн отива до дрешника и ми изважда дрехи. Трудно е в почти тъмното, мушкам и двата си крака в един крачол и за секунда трябва да се опра на нея. Не е толкова лошо да докосвам човековете нарочно, по-лошо е, когато те ме докосват, като електрически шокове е.

— Обувки — прошепва тя. Намирам ги и ги нахлузвам, и лепвам велкрото, не са разтегливите, дето харесвам.

— Браво на момчето.

Норийн е до вратата, помахва ми, за да ме накара да отида с нея. Стягам си опашката с коса, дето се разплита. Намирам Зъб и камъка си, и вертолетчето, и ги слагам в джоба.

— Майка ти сигурно е напълно изтощена след онова интервю — казва Норийн в коридора. — Чичо ти вече от половин час е на рецепцията, чака да се събудите.

Приключението! Ама не, не можем, защото Мам я Няма.

Ето го и доктор Клей на стълбите, говори с Норийн. Държа се здраво за парапета с две ръце, правя едно падащо, после стоя на следващия крак.

— Норийн.

— Само секунда.

— Ама не, аз правя стълбите.

Тя ми се ухилва.

— Я виж ти!

— Дай лапа — казва доктор Клей.

Аз се пускам с едната ръка, за да му дам пет.

— Та още ли искаш да видиш онези динозаври?

— Без Мам?

Доктор Клей кима.

— Но пък ще си с чичо си и леля си през цялото време, ще бъдеш в пълна безопасност. Или предпочиташ да го оставиш за друг ден?

Да, ама пък не, защото друг ден динозаврите може да са си отишли.

— Днес, моля.

— Добро момче — казва Норийн. — Така майка ти ще може хубаво да си отспи, а ти ще й разкажеш всичко за динозаврите, като се върнеш.

— Хей, приятел. — Ето го Пол, моя Чичо, не знаех, че е пуснат в столовата. Мисля, че „приятел“ е „миличък“ на мъжки език.

Закусвам с Пол, седнал до мен, странно е. Говори по малкия си телефон, казва, че отсреща е Дийна. Ама отсреща е невидимата стена. Днес има сок без парченца, вкусничък е, Норийн казва, че са го поръчали специално за мен.

— Готов ли си за първото си излизане навън? — пита Пол.

— Навън съм вече шест дни — казвам му. — Бил съм във въздух три пъти, видял съм мравки и хеликоптери, и зъболекари.

— Иха!

След поничката си слагам якето и шапката, и слънцезащитното, и яките тъмни очила. Норийн ми дава кафяв плик, в случай че не мога да дишам.

— В крайна сметка — казва Пол, докато излизаме през въртящата се врата — може би е по-добре, че майка ти няма да дойде с нас днес. След онова телевизионно предаване снощи всички я познават.

— Всички в целия свят?

— Горе-долу.

На паркинга той си протяга ръката, сякаш трябва да я хвана. После отново я отпуска.

Нещо ми пада на лицето и аз пищя.

— Просто капчица дъжд — казва Пол.

Поглеждам небето, сиво е.

— Ще падне върху нас?

— Всичко е наред, Джак.

Искам да се връщам в Стая Номер Седем с Мам, дори и да я Няма.