Ема Донахю - Стая

Госпожата увива чантата в хартия, така че вече не мога да виждам Дора, слага я в голяма картонена торба, после Дийна ми я дава, люлее я на връзките. Аз изваждам Дора и мушкам ръце в презрамките, нося я, наистина нося Дора.

— Какво ще кажеш? — пита Дийна.

Не знам какво ще кажа.

— Бронуин хуба чанта — казва Бронуин, размахва една с пайети и сърца, увиснали на връвчици.

— Да, милинка, но у дома имаш много хубави чанти. — Взема лъскавата чанта, Бронуин пищи и едно от сърцата пада на земята.

— Възможно ли е поне веднъж да сме влезли за повече от три минути преди първия пристъп? — пита Пол, върнал се е.

— Ако беше тук, можеше да я разсейваш — казва му Дийна.

— Бронуин хуба чааантааааааааа!

Дийна я вдига и я слага пак в количката.

— Да тръгваме.

Аз вдигам сърцето и си го слагам в джоба с другите съкровища, вървя до количката.

После си променям решението, слагам всичките си съкровища в чантата с Дора в предното малко с цип. Обувките ми болят, така че ги свалям.

— Джак! — Пол ме вика.

— Стига си ревал името му насам-натам, нали помниш? — казва Дийна.

— Да, вярно.

Виждам гигантска ябълка, направена от дърво.

— Харесва ми.

— Откачено, нали? — казва Пол. — Какво ще кажеш за това барабанче за Ширел? — казва сега на Дийна.

Тя извърта очи.

— Опасност от мозъчно сътресение. Дори не си го помисляй.

— За мен може ли ябълката, благодаря? — питам аз.

— Не мисля, че ще се побере в чантата ти — казва Пол и се ухилва.

После намирам нещо със сребърно и синьо като ракета.

— Искам това, благодаря.

— Това е кафеварка — казва Дийна и я връща на лавицата. — Вече ти купихме чанта, стига толкова за днес, нали? Искаме само да намерим подарък за приятелката на Бронуин, после се махаме оттук.

— Извинете, тези да не са на голямата ви дъщеря? — стара жена държи моите обувки. Дийна я гледа и не разбира.

— Джак, приятел, какво става? — пита Пол и сочи чорапите ми.

— Много ви благодаря — казва Дийна, взема обувките от жената и кляка. Набутва ми краката да стъпят първо в дясната, после в лявата.

— Не спираш да повтаряш името му — казва тя на Пол през зъби.

Чудя се какво не ми е наред на името.

— Съжалявам, съжалявам — отговаря Пол.

— Защо тя казала голяма дъщеря? — питам аз.

— А, заради дългата ти коса и чантата с Дора — казва Дийна.

Старата жена е изчезнала.

— Тя от лошите ли беше?

— Не, не.

— Но ако се сети, че си онзи Джак — казва Пол, — може да те снима с телефона си или нещо такова и тогава майка ти ще ни убие.

Гърдите ми тупкат.

— Защо Мам ще…?

— Искам да кажа, извинявай…

— Много ще се ядоса, това иска да каже — отговаря Дийна.

Мисля си за Мам, легнала е в тъмното и я Няма.

— Не ми харесва да е ядосана.

— Разбира се, че не.

— Може ли да ме заведете обратно в Клиниката, моля?

— Съвсем скоро.

— Сега.

— Не искаш ли да видиш музея? Ще тръгнем само след минутка. „Уебкинз“ — казва Дийна на Пол, — това би трябвало да е достатъчно безопасно. Мисля, че има магазин за играчки след храните…

Пипам си чантата през цялото време, обувките ми са велкровани прекалено стегнато. Бронуин е гладна, така че ядем пуканки, това е най-хрупкавото нещо, дето някога съм ял, залепва ми в гърлото и ме кара да кашлям. Пол взема на него и Дийна лате от магазина за кафе. Когато парченца пуканки ми падат, Дийна казва да ги оставя, защото имаме предостатъчно, а и не знаем какво е имало на този под. Изцапах, Мам ще се ядоса. Дийна ми дава мокра кърпичка да си отлепквам пръстите, слагам си я в чантата с Дора. Тук е прекалено ярко и мисля, че сме се загубили, ще ми се да бях в Стая Номер Седем.

Трябва да пишкам, Пол ме довежда в тоалетна със смешни увиснали мивки на стената. Махва с ръка към тях.

— Хайде.

— Къде е тоалетната?

— Това са специални тоалетни само за нас, мъжете.

Аз клатя глава и пак излизам.

Дийна казва, че може да отида с нея и Бронуин, дава ми да избера кабинката.

— Браво на теб, Джак, нито една пръска.

Защо да пръскам?

Когато сваля гащите на Бронуин, не е като Пиш, нито като пишата на Мам, а е дебело парче тяло, сгънато по средата без косми. Слагам пръст отгоре и натискам, мекичко е.

Дийна ми удря ръката надалеч.

Не мога да спра да пищя.

— Успокой се, Джак. Да не съм… боли ли те ръката?

От китката ми излиза кръв.

— Извинявай — казва Дийна. — Много съжалявам, сигурно е от пръстена. — Поглежда си пръстена със златните неща. — Но да знаеш, не си докосваме интимните части, това не е позволено, нали?