Ема Донахю - Стая

Жената с бухналата коса премигва два пъти.

— Цялото това преклонение… аз не съм светица. — Гласът на Мам пак започва да се усилва: — Ще ми се хората да престанат да се отнасят с нас, сякаш сме единствените, които са преживявали нещо ужасно. Едва ли ще ми повярвате за какви неща чета в интернет.

— Други случаи като вашия?

— Ами да, но не само… искам да кажа, разбира се, че като се събудих в онази барака, си помислих, че по-лошо от моето едва ли има. Работата е там обаче, че робството не е нищо ново. А насилствено пленничество… знаехте ли, че в Америка има повече от двайсет и пет хиляди затворници в изолатори? Някои от тях — вече повече от двайсет години. — Ръката й сочи към жената с бухналата коса. — Що се отнася до децата… има места, където бебета лежат в сиропиталища по пет в една люлка, с биберони, залепени за устата, деца, изнасилвани от татковците си всяка вечер, деца в затвори и каквито други места се сетите, принудени да плетат килими, докато ослепеят…

Една минута е наистина тихо. Жената казва:

— Преживяванията ви са събудили у вас изумително състрадание към мъките на децата по света.

— Не само децата — казва Мам. — Хора биват похищавани по най-различни начини.

Жената си прочиства гърлото и поглежда листовете в скута си.

— Казахте, че сте се „справили“, че „доста добре сте се справили“ с отглеждането на Джак, макар че това далеч не е краят. Сега обаче имате помощта на цялото си семейство, както и на множество добри специалисти.

— Всъщност сега е по-трудно — Мам свежда поглед. — Когато светът ни беше единайсет квадратни фута, беше по-лесно да се контролира. В момента много неща плашат Джак до смърт. Но смятам за отвратителен начина, по който медиите го наричат изрод, или мъдрец идиот, или примитивен…

— Е, той е едно необикновено момче.

Мам свива рамене.

— Той просто прекара първите пет години от живота си на странно място, това е всичко.

— Не мислите, че той е бил променен… увреден… от това изпитание?

— За Джак не беше изпитание, за него просто така стояха нещата. И да, може би, но всеки от нещо е увреден.

— Със сигурност, изглежда прави гигантски крачки към възстановяването — казва жената с бухналата коса. — А преди малко казахте, че е било „по-лесно да се контролира“ Джак, когато сте били в плен.

— Не, да се контролират нещата.

— Сигурно изпитвате болезнена нужда… съвсем разбираема естествено… да сте преграда между сина си и света.

— Да, нарича се да бъдеш майка — Мам почти го изръмжава.

— А в някое отношение липсва ли ви да бъдете зад заключена врата?

Мам се обръща към Морис:

— Позволено ли й е да ми задава такива тъпи въпроси?

Жената с бухналата коса протяга ръка и Друг човек слага бутилка вода в нея, тя отпива.

Доктор Клей вдига ръка:

— Позволете… Мисля, че всички усещаме, че пациентката ми е на края на силите си, дори вече отвъд.

— Ако имате нужда от почивка, може да подновим записа по-късно — казва жената на Мам.

Мам клати глава.

— Да приключваме.

— Добре тогава — казва жената с още една от онези широки усмивки, дето е като на робот. — Бих искала да се върна към едно нещо, ако позволите. Когато Джак се е родил… някои от зрителите ни се питат дали ви е минавало дори за миг през ума да…

— Какво, да му затисна главата с възглавница?

Мам за мен ли говори? Ама то главите затискат възглавниците.

Жената размахва ръка насам-натам.

— Опазил Господ! Но обмисляли ли сте да кажете на похитителя си да отнесе Джак?

— Да го отнесе?

— Да речем, да го остави пред някоя болница, за да може да го осиновят. Както е станало със самата вас; имали сте щастливо детство, доколкото ми е известно.

Виждам как Мам преглъща.

— Защо бих искала да го сторя?

— Ами за да може той да е свободен.

— Свободен, далеч от мен?

— Разбира се, това би било жертва… най-голямата жертва… но ако Джак можеше да има нормално, щастливо детство със семейство, което го обича?

— Той имаше мен. — Мам изговаря думите една по една: — Имаше детство с мен, независимо дали го наричате нормално, или не.

— Но вие сте знаели от какво го лишавате — казва жената. — С всеки изминал ден той е имал нужда от по-широк свят, а единственият, който сте можели да му предложите, се е смалявал. Сигурно сте се измъчвали от спомена за всички неща, които Джак дори не е можел да поиска. Приятели, училище, паркове, плуване, въртележки по лунапарковете…

— Защо всички сте се хванали за тези лунапаркове? — Гласът на Мам е много дрезгав: — Аз като дете ги ненавиждах.