Ема Донахю - Стая

Доктор Клей казва на Мам:

— Мислите ли, че идеята наистина е добра?

Ама аз си обувам разтегливите обувки бързо-бързо, главата ми е още замаяна.

Кабинетът му е напълно разместен и пълен с човекове и светлини, и машини. Мам ме слага на един стол в ъгъла, целува ми счупеното на главата и прошепва нещо, което не чувам. Отива при един по-голям стол и мъж човек й закачва малка черна буболечка на якето. Една жена идва с кутия бои и започва да рисува лицето на Мам.

Разпознавам Морис, нашия адвокат, той чете страници.

— Трябва да видим монтираната версия, също и суровата — казва той на някого. Гледа ме втренчено, после размахва пръсти. — Хора? — казва го по-силно: — Извинете? Момчето е в стаята, но камерата не може да го показва, без кадри, снимки за лично ползване, нищо, ясно ли е?

После всички гледат мен, аз стискам очи.

Когато ги отварям, различен човек стиска ръката на Мам, ихааа, това е жената с бухналата коса от червеното канапе. Канапето обаче не е тук. Никога преди не съм виждал истински човек от Телевизор, ще ми се да беше Дора.

— Началото е материалът ти с поглед отгоре върху бараката, да — казва й някакъв мъж, — после постепенно преминаваме към нея в близък план, после е кадърът с двамата. — Жената с бухналата коса ми се усмихва извънредно широко. Всички говорят и се движат насам-натам, аз пак си затварям очите и си натискам дупките на ушите, както каза доктор Клей, когато ми дойде в повече. Някой брои:

— Пет, четири, три, две, едно… — Ракета ли ще има?

Жената с бухналата коса си слага специален глас, хванала си е двете ръце за молитва.

— Позволете ми първо да изразя благодарността си и тази на всичките ни зрители за това, че се съгласихте да говорите с нас само шест дни след освобождаването ви. За това, че отказвате повече да мълчите.

Мам се усмихва малко.

— Бихте ли започнали, като ни кажете какво най-много ви липсваше през онези седем дълги години на пленничество? Освен семейството ви, разбира се.

— Всъщност зъболекар. — Гласът на Мам е писклив и бърз: — Което, разбира се, е ирония, защото преди дори мразех да си мия зъбите.

— Върнахте се в напълно нов свят. Икономическа криза и глобално затопляне, нов президент…

— Видяхме встъпването в длъжност по телевизията — казва Мам.

— Виж ти! Но пък сигурно много други неща са се променили.

Мам свива рамене.

— Нищо не изглежда чак толкова различно. Но аз всъщност още не съм излизала навън, само до зъболекарския кабинет.

Жената се усмихва, все едно това е шега.

— Не, наистина, всичко е някак различно, но то е защото аз съм различна.

— По-силна там, където сте били пречупена?

Разтривам си главата, дето още я усещам счупена от масата.

Мам прави физиономия.

— Преди… бях толкова обикновена. Дори не бях, така де, вегетарианка, дори не съм имала бунтарски период.

— А сега сте необикновена млада жена с необикновена история и за нас е чест, че точно ние… — жената поглежда настрани към един от човековете с машините. — Да опитаме отново. — Поглежда пак Мам и си преправя специалния глас: — И за нас е чест, че избрахте нас, за да я разкажете. Така, без задължително да става дума за Стокхолмски синдром, много от нашите зрители, да кажем, с тревога се питат дали сте се чувствали по някакъв начин… емоционално зависима от своя похитител.

Мам клати глава.

— Мразех го.

Жената кима.

— Ритах и крещях. Веднъж го ударих по главата с капака на тоалетната чиния. Не се къпех, дълго време не говорех.

— Това преди или след трагедията с мъртвороденото беше?

Мам слага ръка на устата си.

Морис се намесва, прелиства страници.

— Клауза… тя не иска да говори за това.

— О, няма да навлизаме в подробности — казва жената с бухналата коса, — но е някак си много важно, за да установим последователността…

— Не, всъщност е много важно да се придържате към договора — казва той.

Ръцете на Мам треперят, слага ги под краката си. Не гледа към мен, да не би да е забравила, че съм тук? Говоря й в главата си, но тя не чува.

— Повярвайте ми — казва жената на Мам, — ние просто се опитваме да ви помогнем да разкажете своята история на света. — Поглежда листовете в скута си. — Така. Оказахте се бременна за втори път, в онази адска дупка, където вече бяхте оставили две години от безценната си младост. Имаше ли дни, в които се чувствахте, ъъъ, принудена да понасяте този мъж…

Мам я прекъсва:

— Всъщност се почувствах спасена.

— Спасена. Това е красиво.