Ема Донахю - Стая

— Защо не са пораснали?

— Не, станали по-големи, но били особени, защото никой не ги е гушкал?

— Как особени?

Тя щраква и изключва машинката.

— Всъщност, Джак, извинявай, не знам защо го споменах.

— Как особени?

Мам дъвче устна.

— Болни в главите.

— Като откачалките?

Тя кима:

— Хапели се и такива работи.

Хюго си реже по ръцете, но не мисля, че се хапе.

— Защо?

Мам пухти:

— Нали разбираш, ако майките им са били с тях, щяха да са гушкали бебчетата маймуни, но защото млякото е идвало само от маркучи, те… Оказва се, че любов им трябва не по-малко от мляко.

— Тази приказка е лоша.

— Извинявай. Наистина съжалявам. Не биваше да ти казвам.

— Не, биваше.

— Но…

— Не искам да има лоши приказки, не искам да ги знам.

Мам ме прегръща силно.

— Джак, малко странно се държа тази седмица, нали?

Не знам, защото всичко е странно.

— Все обърквам нещата. Знам, че имаш нужда да бъда Мам, но сега ми се налага да си спомня и как да бъда себе си и е…

Ама аз мислех, че тя и Мам са едно и също.

Искам пак да изляза Навън, но Мам е прекалено уморена.

— Какъв ден е тази сутрин?

— Четвъртък — казва Мам.

— Кога е Неделя.

— Петък, събота, неделя…

— След три, както в Стая?

— Да, навсякъде седмицата има седем дни.

— Какво ще поискаме за Неделно лакомство?

Мам клати глава.

Следобед влизаме в микробуса, на който пише Клиника „Къмбарланд“, минаваме наистина през големите порти и тръгваме към останалия свят. Аз не искам, ама трябва да отидем да покажем на зъболекаря зъбите на Мам, дето още я болят.

— Там ще има ли човекове не наши приятели?

— Само зъболекарката и една асистентка — казва Мам. — Отпратили са всички останали, това е специално посещение само за нас.

Ние сме с шапките и яките тъмни очила, но не и слънцезащитното, защото лошите лъчи отскачат от стъклото. Позволяват ми да остана с разтегливите обувки. В микробуса има шофьор с бейзболна шапка, мисля, че е на без звук. Има специално столче върху седалката, което ме прави по-висок, за да не ми строши коланът гърлото, ако натиснем спирачки внезапно. Не ми харесва стегнатото на колана. Гледам през прозореца и си духам носа, днес е по-зеленикаво.

Много тя и много той по тротоарите, никога не съм виждал толкова много, чудя се всички ли са истински наистина, или само някои.

— Някои от жените са с дълга коса като нас — казвам аз на Мам, — но мъжете не.

— Е, някои го правят, рок звездите например. Не е правило, просто норма.

— Какво е…?

— Глупав навик, който всички имат. Искаш ли да те подстрижем? — пита Мам.

— Не.

— Не боли. Аз бях с къса коса преди… когато бях на деветнайсет.

Клатя глава:

— Не искам да си загубя силното.

— Какво?

— Мускулите, като Самсон в приказката.

Това я разсмива.

— Виж, Мам, един мъж се запалва!

— Просто си пали цигарата — казва тя. — Преди и аз пушех.

Гледам я неразбиращо.

— Защо?

— Не помня вече.

— Виж, виж!

— Не викай.

Соча й, където много малки вървят по улицата.

— Децата са вързани заедно.

— Не, не мисля, че са вързани — Мам залепва лице по-близо на прозореца. — Не, просто се държат за въжето, за да не се загубят. Ето, виж, най-мъничките са в колички, по шест във всяка. Сигурно са от детска забавачка като онази, където ходи Бронуин.

— Искам да видя Бронуин. Може ли, моля, да ни отидете в детското място, където са децата и Бронуин, братовчедка ми? — питам шофьора.

Той не ме чува.

— В момента зъболекарката ни чака — казва Мам.

Зъболекарката е доктор Лопес, когато си вдига маската за малко, червилото й е пурпурно. Ще прегледа мен първи, защото и аз имам зъби. Лягам в голям стол, който се движи. Гледам нагоре с широко широко отворена уста и тя ме кара да броя каквото виждам на тавана. Има три котки и едно куче, и два папагала, и…

Изплювам металното нещо.

— Това е само малко огледалце, Джак, ето виж. Броя ти зъбите.

— Двайсет — казвам й.

— Точно така — ухилва се доктор Лопес. — Досега не съм срещала петгодишно момче, което да може само да си преброи зъбите. — Пак вкарва огледалото. — Хм, голямо разстояние, такова обичам да виждам.

— Защо такова обичаш да виждаш?

— Означава… много място за маневриране.

Мам ще стои много време в стола, докато машината извади гадното от зъбите й. Не искам да стоя в чакалнята, но Янг асистентката казва:

— Ела да видиш готините ни играчки.

Показва ми акула на пръчка, която прави трака-трак, има и стол за седене и той е с форма на зъб, не човеков зъб, а гигантски зъб само с бяло и без гнило. Поглеждам една книга за Трансформери и друга без корица за мутирали костенурки, които казват не на наркотиците. После чувам странен шум.