Ема Донахю - Стая

Янг застава на вратата.

— Мисля, че майка ти би предпочела…

Аз се мушвам под ръката й и виждам доктор Лопес да държи машина в устата на Мам, дето бръмчи.

— Остави я на мира!

— Всичко е наред — казва Мам, но все едно устата й е счупена, какво й е направила зъболекарката?

— Ако тук ще се чувства по-добре, няма проблем — казва доктор Лопес.

Янг донася зъбения стол в ъгъла и аз гледам, ужасно е, но е по-добре от да не гледам. Веднъж Мам подскача в стола и простенва, и аз ставам, но доктор Лопес казва:

— Още малко упойка? — после мушка игла и Мам пак мълчи. Така продължава сто часа. Трябва да си издухам носа, но кожата му пада, така че само натискам кърпичката на лицето си.

Когато с Мам се връщаме на паркинга, всичката светлина ме удря по главата. Шофьорът пак е там и чете вестник, излиза и ни отваря вратата.

— Блайря — казва Мам. Чудя се дали сега завинаги ще говори не както трябва. Предпочитам болни зъби, отколкото да говоря така.

През целия път обратно до Клиниката гледам как улици ни подминават, пея песента за панделка от магистрала и небе безкрай.

Зъб още ни е под възглавницата, целувам го. Трябваше да съм го вземал с мен и може би доктор Лопес щеше и него да оправи.

Вечеряме на поднос, казва се „Бьоф Строганоф“ — има парченца, дето са месо, и парченца, дето приличат на месо, ама са гъби, всичкото сложено върху пухкав ориз. Мам още не може да яде месцата, само малко от ориза, но вече почти си говори нормално. Норийн почуква да каже, че има изненада за нас, Таткото на Мам от Австралия.

Мам плаче, скача.

Аз питам:

— Може ли да си взема моя Строганоф?

— Какво ще кажете да доведа Джак след няколко минути, като приключи? — пита Норийн.

Мам дори не казва нищо, само изтичва.

— Той ни е направил погребение — обяснявам аз на Норийн, — ама ние не сме били в ковчега.

— Радвам се да го чуя.

Гоня малките оризчета.

— Това сигурно е най-уморителната седмица в живота ти — казва тя и сяда до мен.

Аз премигвам.

— Защо?

— Ами всичко е непознато, защото си като посетител от друга планета, нали?

Аз клатя глава.

— Не сме посетители, Мам казва, че трябва да останем завинаги, докато умрем.

— А, искам да кажа… като новопристигнали.

Когато приключвам, Норийн намира стаята, където Мам седи и държи ръцете на един човек с шапка с козирка. Той скача и казва на Мам:

— Казах на майка ти, че не искам…

Мам го прекъсва.

— Татко, това е Джак.

Той клати глава.

Ама аз съм Джак, той друг ли очакваше?

Гледа масата, цял се е изпотил на лицето.

— Не се обиждай.

— Как така „не се обиждай“? — Мам говори почти с викове.

— Не мога да стоя в една стая. Тръпки ме побиват от това.

— Няма никакво „това“. Той е момче. На пет години е — изгърмява тя.

— Не се изразявам правилно, аз… от часовата разлика е. Ще ти се обадя после от хотела, става ли? — Мъжът, който ми е Дядо, минава покрай мен, без да гледа, почти до вратата е.

Чувам трясък, Мам е ударила по масата с ръка.

— Не, не става!

— Добре, добре.

— Татко, седни.

Той не мърда.

— Той е всичко за мен — казва тя.

Баща й? Не, мисля, че „той“ съм аз.

— Разбира се, съвсем естествено е. — Мъжът Дядо си избърсва кожата под очите. — Само че аз мисля единствено за онзи звяр и какво е…

— О, значи предпочиташ да мислиш за мен като за умряла и погребана?

Той пак поклаща глава.

— Тогава го приеми. Върнах се…

— Това е чудо — казва той.

— Върнах се, с Джак. Това са две чудеса.

Той слага ръка на дръжката на вратата.

— Точно в момента просто не мога…

— Последен шанс — казва Мам. — Седни.

Никой нищо не прави.

После Дядо отново идва до масата и сяда. Мам посочва стола до него, така че аз се качвам, макар че не искам да съм там. Гледам си обувките, съвсем са се смачкали по краищата. Дядо си сваля шапката, гледа ме.

— Радвам се да се запознаем, Джак.

Не знам кои обноски, така че казвам:

— За нищо.

По-късно с Мам сме в леглото и аз бозкам в тъмното.

Аз питам:

— Защо не искаше той да ме види? Пак ли беше грешка, като ковчега?

— Нещо такова — изпухтява Мам. — Той мисли… мислел е, че ще ми е по-добре без теб.

— Някъде другаде?

— Не, ако не беше се раждал. Представяш ли си само?

Опитвам се, но не мога.

— Тогава щеше ли пак да си Мам?

— Ами не, нямаше. Така че идеята е много тъпа.

— Той истинският Дядо ли е?

— Боя се, че да.

— Защо се бояш?

— Искам да кажа, че да, той е.

— Твоят татко откогато си била малко момиченце в хамака?