Ема Донахю - Стая

Харесва ми да й гледам лицето, когато не знае.

Намирам сгънат вестник, посетителите сигурно са го донесовали. Отпред има мост, счупен на две, чудя се дали е вярно. На другата страница има една на мен и Мам, и полицията, откогато тя ме носеше в Участък. Пише: „Надежда За Момчето Бонзай“. Отнема ми малко време да разбера думите.

Той е, „Джак Чудото“ за персонала на специалната клиника „Къмбарланд“, чиито сърца са вече спечелени от дребничкия човек, който в събота вечерта се запозна с един напълно нов свят. Поразителният дългокос Малък принц е продукт на серийното насилване на красивата си млада майка от Трола на градинската барака (заловен от щатската полиция по време на драматична акция в два сутринта в неделя). Джак за всичко казва, че е „хубаво“ и обожава Великден, но продължава да се качва и слиза по стълби на четири крака като маймуна. През всичките пет години от живота си той е бил заключен в загнила, облепена с корк тъмница, и експертите все още не могат да кажат какви или каква степен на дългосрочно забавяне на развитието…

Мам се е събудила, взема ми вестника от ръката.

— Какво ще кажеш за книжката със зайчето Питър?

— Ама това съм аз, Момчето Бонзай.

— Бозай какво? — поглежда вестника и си бута косата от лицето, после нещо като простенва.

— Какво е „бонзай“?

— Много мъничко дърво. Хората си гледат такива в саксии в къщите, подрязват ги всеки ден, за да са къдрави.

Мисля си за Цвете. Никога не сме го рязовали, давахме му да расте колкото си иска, а то вместо това умря.

— Аз не съм дърво, аз съм момче.

— Това е само метафора — намачква вестника в боклука.

— Пише, че съм поразителен, ама това го правят трансформерите.

— Хората от вестниците пишат много неверни неща.

Човековете от вестниците, звучи като онези в „Алиса“, които са всъщност тесте карти.

— Пише, че си красива.

Мам се смее.

Всъщност е така. Толкова много лица на човекове вече видях на истинско, а нейното е най-много красивото. Трябва пак да си духам носа, кожата се зачервява и боли. Мам си изважда безболяващите, но те не спират главобола. Не мислех, че ще я боли и в Навън. Галя й косата в тъмното. Не е съвсем черно в Стая Номер Седем, Сребърното лице на Господ е в прозореца и Мам е права, изобщо не е кръг, остро е и от двете страни.

През нощта микроби вампири се носят с маски, така че да не виждаме лицата им, има и празен ковчег, който се превръща в огромна тоалетна и казанчето отмива целия свят.

— Шшш, шшш, сънуваш. — Това е Мам.

После Аджит полудява и слага акото на Раджа в пакет, за да ни го изпрати, защото съм си взел шест играчки. Някой ми чупи костите и мушка вътре в тях игли.

Будя се разплакан и Мам ми дава да бозкам много, дясната е, но е доста гъсто.

— Взех си шест играчки, не пет — казвам й.

— Какво?

— Онези, дето откачените фенове ни изпратиха, взех си шест.

— Няма значение.

— Има, взех и шестата, не я изпратих на болните деца.

— Бяха за теб, всичките бяха твои подаръци.

— Тогава защо можеше само пет да си взема?

— Можеш да вземеш колкото искаш. Сега заспивай.

Не мога.

— Някой ми е затворил носа.

— Просто сополите се сгъстяват, означава, че скоро ще се оправиш.

— Ама не мога да се оправя, като не мога да дишам.

— Ето защо Господ ти е дал уста, през която да дишаш. План „Б“ — намигва Мам.

Когато започва да става светло, си изброяваме приятелите в света, Норийн и доктор Клей, и доктор Кендрик, и Пилар, и жената с престилката, дето не й знам името, и Аджит, и Наиша.

— Те кои са?

— Мъжът и бебето с кучето, дето извикаха полицията — казвам й.

— А, да.

— Само дето мисля, че Раджа е враг, защото ми отхапова пръста. А, също и инспектор Оу, и мъжът полиция, дето не му знам името, и Капитана. Това прави десет и един враг.

— Баба и Пол, и Дийна — казва Мам.

— Бронуин братовчедка ми, само че още не я познавам. Лио, дето е Додя.

— Той е почти на седемдесет и смърди на трева — казва Мам. — Сигурно си го е хванала за утеха.

— Какво е утеха?

Вместо да ми отговори, тя пита:

— До колко стигнахме?

— Петнайсет и един враг.

— Кучето е било изплашено, все пак причината е била основателна.

Буболечките хапят с причина. Лека нощ, да спиш в кош и далеч от мечки, дори от буболечки, Мам вече не си спомня да го казва.

— Добре — казвам, — шестнайсет. Плюс госпожа Гарбър и момичето с татуировки, и Хюго, само че ние почти не говорим с тях, това брои ли се?