Ема Донахю - Стая

— Леглото й стоеше тук, ето тук й беше люлката като бебе — казва Баба и сочи едно колело, дето е залепено за пода. — Стените бяха покрити с плакати, нали се сещаш, на групи, които харесваше, имаше също огромен вентилатор и капан за лоши сънища…

— Защо й е ловявал сънищата?

— Кое?

— Вентилаторът.

— А, не, беше просто за украса. Чувствам се наистина ужасно, задето дадох всичко за благотворителност, една от съветничките в групата за взаимопомощ ми препоръча…

Аз правя голямо прозяване, Зъб почти изпада, но го хващам в ръка.

— Какво е това? — пита Баба. — Някакво мънисто ли? Никога недей да смучеш дребни неща, не ти ли е казвала…?

Опитва се да ми отвори пръстите, за да го вземе. Моята ръка я удря силно в корема.

Тя ме гледа и не разбира.

Връщам Зъб обратно под езика и си заключвам зъбите.

— Знаеш ли какво, може да сложим един надуваем дюшек до нашето легло, само за тази вечер, докато свикнеш, а?

Дърпам си чантата на Дора. Следващата врата е, където Баба и Додя спят. Надуваемият дюшек е голямо нещо като торба, помпата все изскача от дупката в него и Баба трябва да извика Додя да помогне. После цялото нещо е пълно като балон, ама е четириъгълник и тя му слага чаршафи отгоре. Кои са й изпомпили стомаха на Мам? Къде слагат помпата? Мам няма ли да се пръсне?

— Попитах къде ти е четката за зъби, Джак?

Намирам я в чантата с Дора, дето в нея ми е всичкото. Баба ми казва да си сложа жамата, което означава пижама. Сочи надуваемото и вика:

— Хайде скачай — човековете все повтарят „скачай“ и „мушкай“, когато искат да се преструват, че нещо е забавно. Баба се навежда с протегната уста, като да целува, ама аз си мушкам главата под юргана.

— Извинявай — казва тя. — Искаш ли приказка?

— Не.

— Прекалено си изморен за приказка, а? Добре. Лека нощ.

Става изцяло тъмно. Аз сядам.

— А Буболечките?

— Чаршафите са съвсем чисти.

Не я виждам, но й познавам гласа.

— Не, Буболечките.

— Джак, едва се държа на краката си…

— Буболечките, дето да не им даваш да хапят.

— О — казва Баба, — лека нощ, да спиш в кош… Вярно, че го казвах, когато майка ти беше…

— Кажи го всичкото.

— Лека нощ, да спиш в кош и далеч от мечки, дори от буболечки.

Влиза малко светлина, вратата се отваря.

— Какво правиш? — питам Баба.

Виждам черното й очертание в дупката.

— Просто слизам долу — отговаря ми тя.

Претъркулвам се по надуваемото, то скърца.

— И аз.

— Не, аз отивам да си гледам предаването, не е за деца.

— Каза, че ти и Додя сте в леглото, а аз до вас на надуваемото.

— Това по-късно, още не сме изморени.

— Ама ти каза, че си уморена.

— Уморих се от… — почти крещи Баба. — Не ми се спи, искам само да погледам малко телевизия, без да мисля.

— Може да не мислиш тук.

— Опитай се да полежиш със затворени очи.

— Не мога, не сам.

— О — казва Баба. — Бедничкото ми то.

Защо съм бедничко й то?

Навежда се до надуваемото и ми докосва лицето.

Аз се махам.

— Исках само да ти затворя очите.

— Ти в леглото. Аз на надуваемото.

Чувам как пуфти.

— Добре. Ще полегна за малко…

Виждам й очертанието върху юргана. Нещо пада пльос , обувката й.

— Искаш ли приспивна? — прошепва тя.

— Ъ?

— Песничка?

Мам ми пее песнички, но вече няма от тях. Тя ми удари главата в масата в Стая Номер Седем. Изпи лошото лекарство, мисля, че е била прекалено уморена, за да играе повече, бързала е да иде в Рая и не е изчакала, защо не ме е изчакала?

— Плачеш ли?

Не отговарям.

— О, миличък! Нищо, по-добре да излиза, отколкото да го трупаш в теб!

Искам да бозкам, много искам да бозкам, не мога да заспивам без. Смуча Зъб, дето е Мам, или поне малко от нея, нейните клетки всичките кафяви и изгнили, и твърди. Зъб я боля много или е болял сам себе си, ама вече не. Защо е по-добре да излиза, отколкото да го трупам в мен? Мам каза, че ще сме свободни, но кое му е свободното на това?

Баба пее тихичко, знам тази песен, ама не звучи както трябва: Търкалят се на автобуса копелетата…

— Стига, не пей — казвам аз и тя престава.

Аз и Мам сме в морето, аз съм се заплел в косата й, целият съм овързан и се давя…

Лош сън. Това щеше да каже Мам, ако беше тук, ама не е.

Лежа и си броя пръстите, на тази ръка са пет, на другата пет, на този крак са пет, на другия — също, карам ги да помахват един по един. Опитвам с говоренето в главата, Мам? Мам? Мам? Не я чувам да отговаря.

Когато почва да е по-светло, дърпам юргана върху лицето си, за да го затъмня. Мисля, че нещо такова е да те Няма.