Ема Донахю - Стая

Той ми дава друго парче с колело, натискам и него.

— Хубаво колело. Бръъъм!

Казва го толкова силно, че аз изпускам легото на пода и едното колелце пада.

— Съжалявам.

— Няма нужда да се извиняваш. Чакай да ти покажа нещо. — Слага неговата кола на пода и стъпва върху нея, храс. Цялата е на парчета. — Видя ли? — казва Додя. — Но проблемо. Хайде да я направим отначало.

Баба казва, че мириша.

— Мия се с гъбата.

— Да, ама мръсотията се крие в свивките. Така че аз ще подготвя ваната, а ти ще влезеш в нея.

Напълва водата много високо и димящо и сипва нещо за мехурчета за блестящи планини. Зеленото на ваната е почти скрито, но аз знам, че е още там.

— Събличай се, миличък. — Стои с ръце на хълбоците. — Не искаш да ме виждаш? Искаш ли да стоя пред вратата?

— Не!

— Какво има? — Тя чака. — Да не би да мислиш, че без майка ти във ваната ще се удавиш или нещо такова?

Не знаех, че човековете могат да се удавят във вана.

— Аз ще съм тук през цялото време — казва тя и потупва капака на тоалетната.

Аз клатя глава.

— Ти също във ваната.

— Аз? О, Джак, аз си вземам душ всяка сутрин. Какво ще кажеш да седя точно на ръба на ваната, ето така?

— В нея.

Баба ме гледа. После простенва и казва:

— Добре, ако само така ще стане, единствено този път… Но ще си сложа банския за плуване.

— Аз не знам да плувам.

— Не, няма да плуваме наистина, аз просто, аз предпочитам да не съм гола, ако нямаш нищо против.

— Страх ли те е?

— Не, аз просто… така предпочитам.

— Аз може ли да съм гол?

— Разбира се, ти си дете.

В Стая бяхме понякога голи, а понякога облечени, никога не ни е пукало.

— Джак, може ли само да влезем във ваната, преди да изстине?

Не е изстинала изобщо, все още се вдига пара. Започвам да си свалям дрехите. Баба казва, че ще се върне след секунда.

Статуите може да са голи, дори и да са възрастни, или може би трябва да са голи. Додя казва, че това е, защото се опитват да приличат на стари статуи, дето винаги са си били голи, понеже древните римляни са смятали тялото за най-красивото нещо на света. Облягам се на ваната, но външното й твърдо е студено на корема ми. Има една част от „Алиса“:

Казаха ми, че ти си бил при нея,

че питал си какво съм, колко струвам.

Казала ти, че всичко аз умея

и че не мога само аз да плувам.

Пръстите ми са гмуркачи. Сапунът пада във водата и аз си играя, че е акула. Баба влиза облякла нещо, дето е като гащи и тениска залепени в едно, с дълги черти и пайети, сложила е и найлонов плик на главата, казва, че се нарича шапка за душ, макар че ние ще си вземаме вана. Аз не й се смея, само на без звук.

Тя се качва във ваната и водата се повдига, влизам и аз и вече почти се разлива. Тя е откъм гладкия край, Мам винаги седеше откъм кранчето. Старая се да не докосвам краката на Баба с моите. Удрям си главата в крана.

— Внимавай.

Защо човековете го казват след болящото?

Баба не помни никакви игри за вана, освен „Греби, греби, греби със своята лодка“, а когато опитваме, правим голямо плисване на пода.

Тя няма играчки. Играя си, че четката за нокти е подводница, която четка морското дъно, намира сапуна, който е слузеста медуза.

След като се подсушаваме, аз си почесвам носа и едно парче остава под нокътя ми. В огледалото има малки напукани кръгчета, където част от мен се бели.

Додя е дошъл за чехлите си.

— Едно време много обичах това… — Докосва ми рамото и изведнъж има цяла лента, тънка и бяла, не съм я усетил да се обелва. Подава ми я. — Иха, тази се получи добра.

— Престани — казва Баба.

Разтривам бялото нещо и то се навива, малка суха топка от мен.

— Пак — искам аз.

— Чакай да намеря дълго парче на гърба ти…

— Мъже — изпуфтява Баба и прави муцунка.

Тази сутрин кухнята е празна. Вземам ножицата от чекмеджето и си отрязвам опашката на косата. Баба влиза и гледа, и не разбира.

— Ама само малко ще те дооправя, ако може — казва тя, — а после направо вземи четката и лопатата. — Трябва всъщност да запазим една къдрица, тъй като ти е първото подстригване…

Повечето отива в боклука, но тя заделя три дълги парчета и прави плитка, която ми е гривна със зелена връзка на края.

Казва: „Иди да се погледнеш в огледалото“, ама аз първо си проверявам мускулите, силното ми още си е тук.

На най-горния вестник пише „Неделя, 17 април“, това означава, че съм бил в къщата на Баба и Додя една цяла седмица. Бях една седмица в Клиниката преди това, което прави две седмици, откакто съм в света. Все го пресмятам, за да съм сигурен, защото имам чувството, че са милион години, а Мам още не идва за мен.