Лиан Хърн - Началото (Първа част)

— Опасявам се, че следващата година е твърде скоро — рече Мацуда. — Опитай се да не предизвикваш Садаму, за да не го подтикнеш към ранно нападение.

— Хем трябва да съм готов, хем не бива да го предизвиквам — рече Шигеру с усмивка. — Не е възможно да изпълня и двете.

— Каквото и да решиш, винаги имаш моята подкрепа — рече Мацуда. — А докато е с нас, господарят Такеши ще е в безопасност.

Когато Шигеру стана, за да си тръгне, по-възрастният мъж рече:

— Нека се поразходим из градината, денят е тъй прекрасен.

Шигеру го последва по полирания дървен под, който лъщеше в сумрака — слънчевата светлина нахлуваше през отворените врати в края на коридора и той долови мириса на дим и борови иглички отвън, примесен с тамяна от главното помещение на храма.

Щом коридорът свърши, двамата прекосиха малък вътрешен двор и навлязоха в друго просторно помещение, чиито врати бяха отворени към градината отвън. Застланият с рогозки под грееше в златисто. От двете страни бяха поставени изрисувани прегради; беше ги виждал неведнъж, но всеки път се впечатляваше от красотата им. При първото си идване тук другите момчета му бяха разказали легендите за техния създател, художника Сешу, който бе живял в храма години наред. Говореше се, че голата ламперия някога била изрисувана с птици, които изглеждали тъй живи, че излетели до една, а градинарите се оплаквали, че конете на Сешу препускали нощем, тъпчели и пасели посевите и искали той да ги върже.

Широката веранда към градината гледаше на юг и бе окъпана от есенното слънце. Двамата спряха върху сребристите кипарисови дъски, докато един монах им донесе сандали, но преди Мацуда да обуе своите, човекът му прошепна нещо.

— Ааа! — възкликна Мацуда. — Изглежда, присъствието ми е необходимо за кратко. Извини ме, владетелю Шигеру, ще се върна по-късно.

Шигеру чуваше водопада в далечината; пое към него, тъй като това бе една от любимите му части в градината. Вляво се падаше склонът към долината в ниското; околните баири бяха обагрени в тъмночервено и златисто, а хребетите отвъд, наредени един след друг на фона на небето, вече потъваха в мъгла на следобедната светлина. Вдясно от него за фон на градината служеше самата планина, тъмнозелена от кедрите, сред които се открояваха бамбуковите стволове, тънки и грациозни, а белите струи на водопада се спускаха като изпредени влакна върху блестящите скали. Той се изкачи малко по-нагоре сред папратите и после погледна назад към градината. Оттук камъните изглеждаха като планина, а храстите — като гъста гора. Виждаше цялата Средна провинция в това малко парче земя, нейните хребети и реки. После илюзията му бе нарушена от една фигура, която се появи откъм храстите, но за миг изглеждаше като богиня, крачеща сред своето творение.

Шигеру видя една млада жена с невероятна красота, което го изненада, защото никой не му бе казал, че е красива. Косите й — дълги и гъсти, ограждаха бледото й лице с малка уста и очи с форма на листец. Носеше роба в жълто — същия цвят като капещите листа на гинко — извезана със златисти фазани. Не показа с нищо, че го е видяла, а отиде до брега на потока, където сред лехите на перуниките бе построено стъпаловидно мостче, и отправи взор встрани от него към долината, все едно пиеше от съвършенството на гледката.

Въпреки красотата й… или може би и заради нея… си я бе представял като властелин. Сега я видя като жена, при това много млада… хрумна му да си тръгне, без да разговаря с нея, но тя бе застанала точно на пътя му. Помисли си: Ако ме заговори, ще спра. Ако не каже нищо, просто ще я подмина.

Той пое надолу по пътеката и прехвърли потока. Тя се обърна при звука от стъпките му върху дребните камъчета и очите им се срещнаха.

— Владетелю Отори? — попита тя.

През следващите години щеше да я гледа как расте и се превръща в жена, овладяна и сдържана. В онзи момент видя момичето, което тя все още беше, малко по-голяма от него, въпреки привидното й самообладание, неуверена, още непораснала, макар вече съпруга и майка.

Той се поклони в отговор, но не каза нищо и тя продължи малко припряно:

— Аз съм Маруяма Наоми. Винаги съм искала да видя тази градина. Искрено се възхищавам на произведенията на Сешу. Той често е посещавал моя роден град. Почти го смятаме за един от нас.

— Сешу трябва да принадлежи на целия свят — отвърна Шигеру. — Дори Отори не могат да твърдят, че го притежават. Но точно сега си мислех как тази градина в миниатюра изобразява цялата Средна провинция.