Лиан Хърн - Заговорът

Хаги гъмжеше от слухове, напрежението растеше непрестанно. Кенджи бе неспокоен. Наблюдаваше ме непрестанно, а това ме изнервяше.

— С всяка изминала седмица шпионите на Тохан в града стават все повече — каза той. — Рано или късно някой ще разпознае Такео. Позволи ми да го отведа.

— Щом веднъж бъде законно осиновен и под закрилата на клана, Ийда добре ще си помисли, преди да го докосне — отвърна господарят Шигеру.

— Мисля, че го подценяваш. Той не би се спрял пред нищо!

— На Изток може би, но не и в Средната провинция.

Двамата често спореха по този въпрос. Кенджи настояваше господарят да ме пусне да замина с него, а владетелят Шигеру го отклоняваше, отказвайки да приеме сериозно опасността, с твърдението, че след като ме осинови, аз ще бъда в по-голяма безопасност в Хаги, отколкото където и да било другаде.

Разбирах притесненията на Кенджи. Бях нащрек през цялото време, винаги бдителен, винаги на пост. Намирах покой единствено когато се отдавах на усвояването на нови умения. Бях се вманиачил относно усъвършенстването на дарбите си.

Най-после в края на седмия месец съобщението пристигна — на другия ден господарят Шигеру трябваше да ме отведе в крепостта, където чичовците му щяха да ме приемат и да обявят решението си.

Чийо ме изтърка, изми и среса косите ми, след което ми донесе дрехи, които бяха нови, но в убит цвят. За кой ли път Ичиро повтори изискваните от етикета любезности, наблегна на езика, който трябваше да използвам, и на начина, по който трябваше да се кланям.

— Внимавай да не ни изложиш — изсъска ми той на тръгване. — След всичко, което господарят Шигеру направи за теб, гледай да не го разочароваш!

Кенджи не дойде с нас, но каза, че ще ни изпрати до портите на крепостта.

— Просто си дръж очите и ушите отворени — предупреди ме той. Сякаш бе възможно да правя нещо друго.

Яздех Раку — бледосивия жребец с черна грива и опашка. Господарят Шигеру се движеше пред мен на своя черен кон Кю, съпровождан от петима-шестима свои васали. Щом наближихме, усетих, че ме връхлита паника. Замъкът се извисяваше пред нас и мощта му, пълното му господство над града ме изпълниха със смут. Какво правех аз, представях се за господар, за воин? Владетелите от клана Отори само с един поглед щяха да установят онова, което всъщност бях — син на обикновена селска жена и наемен убиец. И още по-лошо — чувствах се ужасно, изложен на показ, яздейки през гъмжащите улици. Имах чувството, че всички ме гледат.

Раку усети паниката ми и се напрегна. Внезапно движение откъм тълпата го накара леко да отскочи назад. Без да мисля, забавих дишането си и отпуснах тяло. Раку веднага се успокои. Но в резултат на постъпката му се бяхме завъртели и докато го връщах в първоначалното му положение, откроих сред множеството на улицата един мъж. Зърнах лицето му само за миг, но го разпознах незабавно. Видях празния ръкав от дясната му страна. Бях го описал на господаря Шигеру и Кенджи. Това бе мъжът, който ме бе преследвал нагоре по планинската пътека и чиято ръка Джато бе отсякъл.

На пръв поглед той не ме наблюдаваше и аз нямаше как да разбера дали също ме е разпознал. Обърнах коня и продължих да яздя напред. Струваше ми се, че по никакъв начин не се съм издал, че съм го забелязал. Целият епизод продължи не повече от минута. Колкото и да е странно, това ме успокои. „Всичко е действителност“, помислих си. Не е игра. „Може и да се преструвам на нещо, което не съм, но проваля ли се, това означава смърт.“ И после добавих мислено: „Аз съм Кикута. Принадлежа към Племето. Мога да си съпернича с всеки.“

Докато прекосявахме рова, зърнах сред множеството Кенджи — невзрачен старец в извехтяла роба. После главните порти се отвориха пред нас и ние влязохме в първия обширен вътрешен двор. Тук слязохме от седлата. Мъжете останаха при конете, а господарят Шигеру и аз бяхме посрещнати от възрастен мъж, иконома, който ни поведе към резиденцията.

Тя представляваше внушителна елегантна сграда в разположената към морето част на крепостта и защитена с по-малка външна стена. Отвсякъде, чак до крайбрежната дига, я заобикаляше ров, а отвъд него следваше просторна, красиво подредена градина. Зад замъка се издигаше малък, гъсто залесен хълм; над дърветата се открояваше извитият покрив на светилище.

Слънцето се бе показало за кратко, но настана жега и от камъните взе да се издига пара. Усетих как по челото и под мишниците ми избива пот. Чувах как морето се плиска там долу в скалите под стената. Изпитах желание да се гмурна в прохладните му води.