— Простете, господарю. Грешка. Сега виждам, че не сте този, за когото ви мислех, — беше леко пиян, но страхът бързо го отрезвяваше.
В съзнанието ми проблеснаха няколко мисли едновременно, като най-настоятелната бе, че сега ще ми се наложи да убия този човек, този безобиден уличен търговец, който се бе опитал да предупреди семейството ми. Видях съвсем точно как щеше да стане — щях да го заведа по-навътре в пасажа, да го бутна така, че да загуби равновесие, да забия ножа в артерията във врата му, да дръпна острието нагоре, после да оставя нещастника да се свлече на земята, да си лежи, все едно е пиян, и кръвта му да изтича, докато умре. Дори и някой да ме видеше, нямаше да посмее да ме задържи.
Тълпата се вълнуваше покрай нас, ножът бе в ръката ми. Той се свлече на земята, заби глава в праха и взе да се моли несвързано да му пощадя живота.
„Не мога да го убия“, помислих си. „Няма нужда да го убивам. Той вече е решил, че не съм Томасу, а и дори все още да има своите съмнения, никога няма да посмее да ги сподели с друг. Все пак нали и той е един от Скритите.“
Отстъпих назад и се оставих тълпата да ме отнесе към портите на светилището. После се промъкнах през навалицата до пътеката покрай речния бряг. Тук бе тъмно и пусто, но все още чувах крясъците на празнуващите, припяването на свещениците и глухия звън на храмовата камбана. Реката тихо се плискаше край лодките, кейовете, тръстиките. Спомних си първата нощ, която бях прекарал в дома на владетеля Шигеру. „Реката винаги е тук, край прага. А светът — неизменно там, отвън. И ние трябва да живеем в него.“
Кучетата, сънени и хрисими, ме проследиха с поглед, когато минах през портата, но пазачите изобщо не ме видяха. Понякога в такива случаи се промъквах в стражницата и ги стрясках, но тази вечер нямах никакво желание за шеги. Мислех си колко са мудни и лишени от бдителност, колко лесно би било за друг член на Племето да проникне тук, както го бе сторил и наемният убиец. После ме обзе погнуса към този свят на прикритост, двуличие и интриги, в които толкова се бях усъвършенствал. Изпитах копнеж да стана отново Томасу, тичащ надолу по планинския склон към майчиния дом.
Ъгълчетата на очите ми пламтяха. Градината бе изпълнена с ароматите и звуците на пролетта. На лунната светлина ранните цветове проблясваха с крехка белота. Чистотата им прониза сърцето ми. Как бе възможно светът да е тъй красив и в същото време тъй жесток?
Фенерите на верандата примигваха и се поклащаха на топлия ветрец. В сянката седеше Кенджи, който викна към мен:
— Владетелят Шигеру скастри Ичиро, че те е изпуснал. А аз му казах: Човек може да примами една лисица, но не може да я превърне в дворно куче!
Когато се появих на светлото, той видя лицето ми и попита:
— Какво се е случило?
— Майка ми е мъртва — а наум си припомних: „Само децата плачат. Мъжете и жените понасят.“ В сърцето ми детето Томасу ридаеше, но очите на Такео бяха сухи.
Кенджи ме придърпа към себе си и прошепна:
— Кой ти каза?
— Един човек, когото познавам от Мино, беше в светилището…
— И той те позна?
— Така си помисли. Успях да го убедя, че греши. Но докато все още смяташе, че съм Томасу, ми каза за смъртта на мама.
— Съжалявам — рече Кенджи дежурно. — Убил си го, надявам се.
Не отвърнах нищо. Нямаше защо. Още докато ми задаваше въпроса, Кенджи вече знаеше отговора. Удари ме гневно по гърба, както правеше Ичиро, когато пропусках някоя чертичка в йероглифа, който упражнявах.
— Ти си глупак, Такео!
— Той беше без оръжие, съвсем безобиден. Познаваше семейството ми.
— Точно от това се страхувах. Оставяш жалостта да спре ръката ти. Нима не знаеш, че човекът, чийто живот си пощадил, ще те ненавижда вечно? По този начин само си го убедил, че наистина си Томасу.
— Защо той трябва да умира заради моята съдба? Каква полза би принесла смъртта му? Никаква!
— Тревожи ме онова, което животът му и оцелелият му език може да причинят — отвърна Кенджи и влезе вътре, за да съобщи на владетеля Шигеру.
Изпаднах в немилост в къщата и ми бе забранено да скитам сам из града. Кенджи гледаше да не ме изпуска от поглед и за мен бе почти невъзможно да му избягам. Това обаче не ме възпираше да опитвам. Както винаги, достатъчно бе да бъда изправен пред някакво препятствие — и тутакси започвах да търся начини да го преодолея. Вбесявах Кенджи със своята непокорност, но уменията ми ставаха все по-изкусни и доверието ми в тях нарастваше.
Владетелят Шигеру разговаря с мен за смъртта на мама, след като Кенджи му бе разказал за моя провал като убиец.
Читать дальше