Лиан Хърн - Заговорът

Използвах тези умения, когато ми омръзваше от ограниченията в къщата и от безпощадния и неизменен ред на учене, упражнение и покорство пред двамата ми безмилостни учители. Беше ми като игра да отклоня вниманието на стражите, да приспя кучетата и да се измъкна незабелязано през портата. Дори Ичиро и Кенджи неведнъж бяха убедени, че си седя някъде кротко в къщата с мастило и четка в ръка, а в това време аз бях навън с Фумио. Двамата изследвахме задните улички около пристанището, плувахме в реката, слушахме разговорите на моряците и на рибарите, вдишвайки замайващата смесица от миризми на солен въздух, конопени въжета и мрежи, както и на морска храна във всичките й форми — сурова, задушена, печена, в кнедли или на яхния, от които стомасите ни почваха да куркат от глад. Хващах различните диалекти — от Западната провинция, от островите и дори от главния остров, слушах разговори, за които никой не предполагаше, че може да бъдат чути, като неизменно научавах нещо ново за живота на хората, за техните страхове и желания.

Понякога излизах навън сам, прекосявах реката или край рибния яз, или плувайки. Изследвах земите от другата страна, навлизах навътре в планината, където земеделците притежаваха тайни ниви, скрити между дърветата и по тази причина необлагани с данъци. Виждах новите листа, раззеленили шубраците, чувах как кестеновите горички оживяват от жуженето на насекоми, които търсеха полени по златистите им реси. Чувах как стопаните жужаха като насекоми, вечно недоволстващи срещу владетелите Отори и постоянно растящото бреме на данъците. От време на време се споменаваше името на владетеля Шигеру и аз научих от стаената горчивина на по-голямата част от населението, че в замъка са неговите чичовци, но той самият — не. Това бе предателство, за което се говореше само през нощта или навътре в гората, когато освен мен не можеше да чуе никой, а аз пазех това в пълна тайна.

Пролетта настъпи и заля пейзажа с ярки багри; въздухът бе топъл, цялата земя се изпълни с живителна сила. Бях обзет от безпокойство, което не проумявах. Кенджи ме заведе в квартала на удоволствията и там спах с момичета, без да му казвам, че вече съм посещавал тези места с Фумио, намирайки само кратко успокоение за необяснимия си копнеж. Момичетата ме изпълваха колкото със страстно желание, толкова и с жалост. Напомняха ми за онези, с които бях израсъл в Мино. По всяка вероятност произхождаха от подобни семейства и гладуващите им родители ги бяха продали за проститутки. Някои от тях току-що се бяха разделили с детството и аз оглеждах лицата им в опит да открия чертите на сестрите си. Често ме заливаше срам, но не оставах безучастен.

Настъпиха пролетните празненства и изпълниха с тълпи от хора улици и храмове. Всяка нощ кънтяха барабани; на светлината на фенерите лицата и ръцете на биещите ги, които не знаеха умора, лъщяха от пот. Не бях способен да устоя на треската на тържествата, на необуздания екстаз на тълпите. Една нощ бях навън с Фумио сред тълпа вилнеещи екзалтирани мъже. Току-що се бях сбогувал с него, когато се блъснах в някого и почти го прегазих. Той се обърна към мен и аз го познах — беше странникът, който бе отседнал в нашата къща и се бе опитал да ни предупреди за гоненията, организирани от Ийда. Нисък набит мъж с лукаво грозно лице, той бе нещо като търговец и понякога идваше в Мино. Преди да успея да се обърна, видях по очите му, че ме е познал. Съзрях в погледа му и съжаление. Той изкрещя, за да извиси глас над шума на тълпата:

— Томасу!

Аз поклатих глава с непроницаемо изражение и празен поглед, но той бе настоятелен. Опита се да ме издърпа вън от навалицата в един проход.

— Томасу, ти си момчето от Мино, нали?

— Грешиш — отвърнах. — Не познавам никакъв Томасу…

— Всички те смятаха за мъртъв!

— Не знам за какво говориш — изсмях се аз, все едно бях чул страхотна шега, след което се опитах да си проправя път обратно през тълпата. Той ме сграбчи за ръката, за да ме задържи, и когато отвори уста, вече знаех какво ще каже.

— Майка ти е мъртва. Убиха я. Убиха всички! Ти си единственият оцелял! Как успя да се измъкнеш? — дръпна ме към себе си и лицето му се озова досами моето. Усетих тежкия му дъх и миризмата на потта му.

— Пиян си, старче! — рекох. — Майка ми си е жива и здрава в Хофу, както чух последно — отблъснах го и се пресегнах за ножа си. — Аз съм от клана Отори — този път смехът ми преднамерено отстъпи място на нарастващ гняв.

Той се отдръпна.