Лиан Хърн - Заговорът

— Вече съм почти на трийсет — възраст, в която не мога да бъда наричан млад. — Шигеру отново отбеляза факта съвсем спокойно, сякаш всякакви противоречия бяха изключени. — Аз също не желая война заради самата война. Не срещу съюза възразявам. Имам предвид настоящия характер и поведение на клана Тохан.

Чичовците му не реагираха на тази забележка, но атмосферата в стаята охладня чувствително. И Шигеру не добави нищо повече. Той бе изразил становището си достатъчно ясно… даже прекалено ясно, за да се хареса на чичовците му. Владетелят Масахиро даде знак на иконома, който плесна тихо с ръце, и почти веднага се появи прислужница с чай, която може би е била невидима. Тримата владетели Отори отпиха. На мен не ми бе предложено.

— Е, съюзът трябва да се развива — отбеляза накрая господарят Шоичи. — Владетелят Ийда предлага той да бъде скрепен с брак между двата клана. Най-близкият му съюзник — владетелят Ногучи, има повереница. Казва се Ширакава Каеде.

Хванал пред себе си чашката чай, Шигеру я разглеждаше с наслада. После я остави внимателно на постелката пред себе си и остана неподвижен. По лицето му не трепваше нито мускулче.

— Нашето желание е госпожица Ширакава да стане твоя съпруга — обяви владетелят Масахиро.

— Простете, чичо, но аз нямам желание да се женя отново. Не съм мислил за нов брак.

— За щастие имаш родственици, които ще помислят за това вместо теб. Този брак е особено желан от владетеля Ийда. Всъщност съюзът на двата клана зависи от него.

Владетелят Шигеру се поклони. Отново се възцари тежко мълчание. Чух нечии стъпки, идващи отдалеч — бавната тежка походка на двама души, единият от които носеше нещо. Вратата зад нас се плъзна встрани, покрай мен пристъпи някакъв мъж и падна на колене. След него влезе слуга, който носеше писалище от лаково дърво с мастилница, четка и яркочервен восък за печатите.

— А, документите за осиновяването! — възкликна одобрително владетелят Шоичи. — Донеси ги тук.

Все така на колене секретарят се придвижи напред, а писалището бе сложено пред владетелите. Тогава секретарят прочете на глас споразумението. Макар и формулирано с пищен език, съдържанието бе достатъчно просто — аз получавах правото да нося името Отори и да бъда удостоен с всички привилегии на син на фамилията. В случай че от последващ брак бъдеха родени деца, моите права щяха да бъдат равни с техните, без обаче да ги надвишават. В замяна аз давах съгласието си да действам като син на владетеля Шигеру, да приема неговия авторитет и власт и да се закълна във вярност към клана Отори. В случай че той починеше без друг законен наследник, аз щях да наследя цялата му собственост.

Владетелите хванаха печатите.

— Сватбата ще се състои в деветия месец — каза Масахиро — веднага след края на празника на мъртвите. Владетелят Ийда държи венчавката да стане в самата Инуяма. Фамилията Ногучи изпраща госпожица Ширакава в Цувано. Ти ще я посрещнеш там и ще я съпроводиш до столицата.

Имах чувството, че печатите са увиснали във въздуха, поддържани там от свръхестествена сила. Все още имаше време да се обадя, да откажа да бъда осиновен при такива условия, да предупредя владетеля Шигеру за капана, който му се готвеше. Но не казах нищо. Събитията се развиваха неподвластни на човешки контрол. Сега се намирахме в ръцете на съдбата.

— Да сложим ли печатите, Шигеру? — попита Масахиро с безкрайна вежливост.

Владетелят Шигеру не се поколеба нито за миг.

— Моля, сторете го — отвърна. — Приемам брака и съм щастлив, че мога да ви угодя.

И така, печатите бяха поставени върху документите и аз станах член на клана Отори, осиновен от владетеля Шигеру. Но в този миг и двамата вече знаехме, че те запечатват завинаги собствената му съдба.

Докато се върнем в къщата, новината за осиновяването ми, понесена от вятъра, вече ни бе изпреварила и когато пристигнахме, всичко бе подготвено за празненството. Двамата с владетеля Шигеру имахме своите основания за безпокойство, но каквито и лоши предчувствия да будеше предстоящият брак, господарят вероятно бе успял да ги потисне и изглеждаше искрено въодушевен. Както и всички в къщата. Дадох си сметка, че през месеците, прекарани в този дом, действително бях станал един от тях. Бях засипан с ласки, прегръдки и внимание, поднесоха ми червен ориз и специалния чай на Чийо, приготвен за късмет от солени сливи и водорасли; накрая вече лицето ме болеше от усмивки, а радостта изпълваше очите ми със сълзи, които не бях проливал от скръб.